Читать «Аферата» онлайн - страница 34

Тръгнах покрай линията. Някъде по средата на пътеката спрях на отъпканата земя и се огледах, опитвайки се да преценя силата на светлината. Нямаше смисъл да търся неща, които не мога да видя. Продължих напред просто защото луната беше все още високо в безоблачното небе. Прекрачих близката релса и поех напред, стъпвайки по траверсите. Следвах пътя на хората, които преди години са решили да напуснат това затънтено място и да си опитат късмета в големите градове като Чикаго или Ню Йорк. Подминах прелеза, оставих зад гърба си и старата водна кула.

После земята започна да се люлее.

Отначало почти незабележимо, като равномерно потръпване. Сякаш някъде далеч беше станало земетресение. Заковах се на място. Траверсата под краката ми се тресеше. Релсите от двете ми страни зазвъняха. Обърнах се. В далечината се виждаше малка светла точица, която бързо нарастваше. Прожекторът на нощния влак, на около три километра от мен.

Останах на мястото си. Релсите звънтяха все по-силно. Траверсите подскачаха, чакълът под тях трополеше. Трусовете ставаха все по-осезаеми. Далечният прожектор мигаше като звезда, леко помръдвайки наляво-надясно.

Слязох от линията и опрях гръб на високия, намазан с дзифт дървен стълб, който крепеше водната кула. Земята трепереше, стълбът побутваше рамото ми като жив, релсите пееха. До слуха ми долетя пронизителният писък на локомотивната свирка. Включиха се предупредителните звънци на прелеза, отстоящ на двайсетина метра от мен. Червените лампи започнаха да мигат.

Влакът се приближаваше с грохот. В един момент беше безкрайно далеч, после изведнъж се оказа до мен, върху мен. Огромен, безумно масивен, оглушителен. Земята се тресеше толкова силно, че старият резервоар зад гърба ми поде някакъв мълчалив танц, отблъсквайки ме на сантиметри от себе си. Въздушната вълна се стовари върху ми със страшна сила. Локомотивът профуча покрай мен. Зад него се люшкаха и потракваха вагоните, мътно проблясващи на лунната светлина. Сякаш нямаха край. Десет, двайсет, петдесет, сто… Неотклонно носещи се на север. Една безкрайна минута останах залепен за дървения стълб. Шейсет дълги секунди, оглушал от стърженето на метал и изтръпнал от люлеещата се под мен земя.

После влакът отмина.

Тъпата задница на последния вагон-цистерна профуча покрай мен със сто километра в час, воят на вятъра намаля наполовина, земетресението се стопи до меки трусове, а след това изчезна напълно. Звънът на релсите се превърна в тихо съскане. Тишината се завърна.

Веднага промених очакванията си по отношение на смачканата синя кола. Придвижването до останките й едва ли щеше да бъде толкова кратко, колкото си мислех отначало. След току-що приключилата демонстрация на дивата и необуздана мощ стигнах до заключението, че те като нищо можеха да се окажат някъде в Ню Джързи. Или в Канада.

15

В крайна сметка открих останките от колата на двеста метра в северна посока. Почти целият път до там беше осеян с отломки. Натрошени стъкла проблясваха на лунната светлина, сякаш разпръснати от гигантска ръка. Сред тях стърчеше част от хромирана броня, сгъната по средата под формата на V. Беше се забила в земята като някаква стреличка за дартс с гротескна форма. Имаше и колело, останало без тас. Колосален сблъсък, в резултат на който колата беше литнала като бейзболна топка, изстреляна с всичка сила. С ускорение от нула до сто в рамките на миг.