Читать «Аферата» онлайн - страница 164

Слязох от бюика и се изправих на празното място между бар „Бренънс“ и паркираните в няколко реда коли. Това беше нещо като площад, на който се срещаха хората, прескачащи от бар на бар. Те се спираха, разговаряха, подхвърляха си шеги и се разделяха, подчинявайки се на някаква странна динамика. Никой не се придвижваше директно от едно място на друго. Всички се мотаеха около колите, потупваха се по гърбовете, обменяха впечатления и оформяха нови компании.

Жените бяха изненадващо много. Никога не си бях представял толкова много на едно място. Нямах идея откъде са дошли. Вероятно от цялата околност. Едни бяха в компанията на войници, други бяха част от смесени групички, а трети — съвсем самостоятелни. Тук имаше стотина мъже и осемдесет жени. Предположих, че по заведенията има поне още толкова. Мъжете очевидно бяха от отряд „Браво“, все още в отпуск и нетърпеливи да наваксат изгубеното време. Такива, каквито очаквах да бъдат. Добри момчета, с отлична физическа подготовка, на сто процента готови да се справят с всякакви задачи, пълни с енергия и доброжелателност, в отлично настроение. Всички бяха облечени в цивилните дрехи, типични за бойците в отпуск — дънки, якета и тениски. Сред тях тук-там се мяркаха и момчета с уморен и угрижен вид, което вероятно означаваше, че все още са на изпитателен срок. Други държаха да са в центъра на вниманието повече от останалите, но в общи линии всички бяха типични представители на войниците отпускари. Шумни, весели, без следа от враждебност. В атмосферата нямаше нищо негативно. Никой не обвиняваше градските власти за продължителното затваряне на базата. Младежите просто се радваха на свободата си.

Въпреки това бях убеден, че местните сили на реда са на крак. Начело с Елизабет Деверо, която със сигурност все още беше на служба. Знаех къде да я намеря, защото знаех какво й трябва: централна позиция, стол, маса и прозорец. И нещо, с което да си запълва времето. Къде другаде можеше да бъде?

Започнах да си пробивам път през навалицата, подминах бар „Бренънс“ и излязох на алеята. Заобиколих пясъчната купчина на Джанис Чапман и последвах компаниите, които се насочваха към главната по уличката между железарията и аптеката. После завих надясно и тръгнах към ресторанта.

* * *

Тази вечер заведението беше почти пълно. Можеше да се каже, че е претъпкано, ако го сравнявах с това, което помнех. Цели двайсет и шест клиенти. Деветнайсет от тях бяха рейнджъри, шестнайсет, заели четири маси за по четирима. Едри мъже, опрени рамо в рамо, които разговаряха на висок глас и постоянно си подвикваха. Сервитьорката неуморно сновеше между тях и кухнята, затрупана с поръчки за питиета и блюда, различни от войнишките порциони. Но изглеждаше щастлива. Базата най-после беше отворила врати, пропускайки навън потока от долари, част от които влизаха в джоба й под формата на бакшиши.

Останалите трима рейнджъри вечеряха в компанията на приятелките си. На масички за двама, доближили глави. И тримата изглеждаха щастливи, приятелките им също. И защо не? Какво по-хубаво от една романтична вечеря в най-добрия ресторант на града?