Читать «Аферата» онлайн - страница 161

— Кажи й да се прибере с автобуса, защото ще взема служебната кола.

— Имаш ли банкова сметка? — внезапно попита Гарбър.

— Разбира се. Как иначе ще си получавам заплатата?

— Къде е?

— В Ню Йорк. Още от времето, когато завършвах Уест Пойнт.

— Прехвърли я някъде по-близо до Пентагона.

— Защо?

— Парите за компенсация при недоброволно напускане пристигат по-бързо, ако банката ти е във Вирджиния.

— Наистина ли мислиш, че ще се стигне дотам?

— Съветът на началник-щабовете смята, че войната е приключила, и вече пее с Йоко Оно. Предстоят големи съкращения, най-вече в армията. Защото морската пехота има по-добър пиар, а флотът и ВВС са друга бира. В момента преките ни началници правят списъците.

— И аз съм в тях, така ли?

— Ще бъдеш. А аз няма да мога да ти помогна.

— Можеш да ми заповядаш да не се връщам в Мисисипи.

— Мога, но няма да го направя. Защото съм убеден, че ще постъпиш правилно.

70

На тръгване се сблъсках със стария ми приятел Стан Лаури. Заключваше колата си, докато аз отварях бюика с ключа, който ми дадоха от гаража.

— Сбогом, приятел — рекох.

— Това прозвуча доста окончателно — изгледа ме той.

— Може би няма да се видим повече.

— Защо? Загазил ли си?

— Аз ли? Не. Но чух, че твоето място изстива. Може би няма да си тук, когато се върна.

Той само поклати глава, усмихна се и пое към входа на сградата.

Бюикът е автомобил за възрастни дами. Ако дядо ми имаше сестра, която щеше да ми се пада хем баба, хем леля, тя положително щеше да кара бюик от модела „Парк Авеню“. С тази разлика, че щеше да го кара по-бавно от мен. Колата беше нежна и мека като градинска ружа, особено отвътре. Но имаше голям мотор и регистрационен номер на държавно учреждение. Две неща, които вършат добра работа на магистралата. А аз излязох на нея по най-бързия начин. На И-65, която водеше на юг, но не минаваше през Мемфис. Предстоеше ми шофиране по непознат път, който обаче беше по-пряк и следователно по-бърз. Пет часа, може би пет и половина. Най-късно в десет и трийсет щях да бъда в Картър Кросинг.

На смрачаване вече бях прекосил целия Кентъки, придвижвайки се право на юг. Навлязох в Тенеси, когато се беше стъмнило. В продължение на километър-два опипвах арматурното табло и в крайна сметка успях да включа фаровете. Широкият път ме преведе през ярките неонови светлини на Нашвил — бързо и далеч от задръстванията, след което отново потънах в безкрайното поле, тъмно и самотно. Карах като хипнотизиран. Механично, без да мисля за нищо, без да забелязвам нищо. И неизменно оставах изненадан от бързината, с която гълтах разстоянието на едри, стокилометрови залци.

Прекосих границата на Алабама и спрях на втората бензиностанция по пътя, за да заредя и да се сдобия с карта. Бях наясно, че трябва да поема на запад, за да стигна до най-близкия изход от този щат, но имах нужда от местна карта, за да разбера къде точно се намира той. Която няма нищо общо с онези, големите, които човек може да си купи предварително. Картата, която намерих, представляваше единичен и лесен за разгъване лист, върху който бяха нанесени пътищата до всички възможни ферми. Но нищо повече. Мисисипи беше просто едно бяло петно с назъбени краища. Успях да огранича избора си до четири пътя, водещи от изток на запад. Всеки от тях можеше да се окаже онзи, който минава покрай портала на Келам и свършва в Картър Кросинг. Или да няма нищо общо с него. Оттатък щатската граница можех да се натъкна на немаркирани отклонения от всякакъв вид. Казано иначе, на някой от обичайните за тези места лабиринти, в които дори местните се ориентират трудно.