Читать «Допустим риск» онлайн - страница 7

— Моля ви, повикайте го! — пророни Елизабет. — Нямаме и миг за губене.

Мърси тръгна надолу по стълбите, клатейки притеснено глава. Вече се бе окопитила и не се изненадваше от злочестината, сполетяла момичето — знаеше каква е причината: вещерство. Елизабет бе поканила в къщата си самия дявол.

ВТОРНИК, 12 ЮЛИ 1692 ГОДИНА

Роналд Стюарт отвори вратата на каютата и излезе на палубата, в хладния утринен въздух: беше облечен в най-хубавия си брич, в морав сюртук с колосани гофрирани маншети и дори си беше сложил напудрената перука. Място не можеше да си намери от нетърпение. Токущо бяха заобиколили Ногъс Пойнт при Марбълхед и бяха взели курс право към град Салем. От носа на кораба вече се виждаше пристанището.

— Ще свием платната в последния момент — извика Роналд на капитана Алън, който стоеше зад руля. — Нека всички в града видят колко бърз е корабът.

— Дадено, шефе! — отвърна капитан Алън.

Едър и мускулест, Роналд се облегна на перилата, а бризът го загали по загорялото широко лице и разроши пясъчнорусата му коса под перуката. Той се взря щастлив в познатата местност. Беше му приятно, че се прибира у дома, но бе и малко притеснен. Беше отсъствал близо половин година, два месеца повече от предвиденото, и през това време не бе получил и едно-едничко писмо, сякаш Швеция беше накрай света. Роналд се питаше дали жена му е получила писмата, които и е пращал. Нямаше гаранция, че са пристигнали, защото той не бе намерил кораб, който да пътува право до колониите, пък дори и до Лондон.

— Време е — провикна се капитана Алън, когато наближиха сушата. — Инак този звяр ще се покатери на пристанището и няма да спре чак до Есекс Стрийт.

— Разпореди се — отвърна Роналд също на висок глас. Чули заповедта на капитана, моряците изскочиха за броени минути на палубата и се запретнаха да смъкват огромните платна и да ги привързват към мачтите. Корабът забави ход. Когато бяха на стотина метра от пристанището, Роналд забеляза малка лодка, която се отдалечи от кея и забърза към тях. Щом лодката се приближи, Роналд разпозна своя чиновник — Честър Проктър, който стоеше на носа. Махна му весело, ала мъжът не отвърна.

— Добре заварили! — провикна се Роналд.

Честър пак не отговори. След като лодката се изравни с кораба, Роналд забеляза, че лицето на Проктър е угрижено и той е стиснал устни. Притесни се. Явно се бе случило нещо.

— Според мен трябва час по-скоро да слезеш на пристанището — извика Честър, щом привързаха лодката към по-големия съд.

От кораба спуснаха стълба и след като размени няколко думи с капитана, Роналд слезе в лодката. Поеха веднага щом се настани на кърмата, Честър седна до него. Двамата моряци отпред загребаха с все сила.

— Какво се е случило? — попита Роналд, макар че се страхуваше да чуе отговора. Боеше се най-много да не би индианци да са нападнали дома му. Преди да замине, червенокожите бяха съвсем наблизо, в Андовър.

— В Салем стават страшни неща — отвърна Честър. Беше напрегнат, личеше си, че е притеснен. — Провидението те доведе навреме у дома. Тревожехме се, че когато си пристигнеш, вече ще е твърде късно.