Читать «Допустим риск» онлайн - страница 229

Ким отскочи, уплашена до смърт. Глория веднага включи системата за интравенозни инжекции.

Известно време Едуард драска напразно по стъклото. После челюстта му увисна и той подбели очи. Свлече се бавно като пукнат балон. С вещи движения Глория му помогна да легне на пода.

— Извинявай — рече тя, докато наместваше нежно главата му. — Дано не те е уплашил много.

— Всичко е наред — отговори Ким, макар че трепереше като листо и сърцето и туптеше лудешки. Тя се приближи предпазливо до стъклото и погледна Едуард, който се беше проснал на пода. — Ще се оправи ли?

— Не се притеснявай — увери я другата жена. — Вече сме свикнали. Сега виждаш защо се разхождаме с тези системи. Пробваме различни транквилизатори. Доволна съм от този — подейства доста бързо.

— А какво ще стане, ако и двамата получите едновременно пристъп? — попита Ким.

— Мислили сме за това — отговори Глория. — За жалост още не сме разработили сигурно решение. Сега-засега не ни се е случвало, но се надявам да се справим някак.

— Възхищавам се от силния ви дух.

— Нямаме голям избор — засмя се невесело жената.

Ким се сбогува и си тръгна. Нервите и бяха изопнати до краен предел. Докато слизаше с асансьора, тя усети, че краката и се подкосяват. Дали след тази случка нямаше отново да сънува кошмарите, мъчили я дълго след онази ужасна нощ?

Излезе на пролетното слънчице и се почувства по-добре. Но още не се беше отърсила от образа на Едуард, как той блъска по стъклото на затвора, който сам си бе наложил.

Когато отиде при автомобила, Ким спря и се извърна към сградата на „Омни“. С какви ли лекарства ще залеят света? Потрепери.

Отключи вратата на автомобила и се качи, но не запали веднага двигателя. Още виждаше лицето на Едуард, преобразило се толкова светкавично. Нямаше да го забрави, докато е жива.

Излезе от паркинга и направи нещо, от което се изненада. Вместо, както бе възнамерявала, да се прибере в Бостън, кой знае защо, подкара на север. След ужасната случка в „Омни“ и се прииска неудържимо да се върне в имението, където не беше стъпвала след онова пътуване заедно с Кинард.

Трафикът беше слаб и Ким пристигна бързо — след някакъв си половин час вече отключваше тежкия катинар върху портата. Обзе я необяснимо вълнение — беше съвременна, трезвомислеща жена, но в сумрака, в който тънеше холът, и се стори, че портретът на Елизабет сякаш излъчва сияние. Очите и пак си бяха наситенозелени, брадичката — все така волева, ала в изображението се долавяше и нещо ново, нещо, което Ким не помнеше. Стори и се, че Елизабет се усмихва!

Младата жена примига и погледна отново портрета. Усмивката си беше там и придаваше на образа някаква мистична загадъчност.

Изумена, Ким се приближи неуверено. Светлосенките в ъгълчетата на устата сякаш оживяха. Младата жена тръсна глава и се усмихна, осъзнала, че в образа на жената от портрета се отразяват собствените и възприятия.

Обърна се и се взря в гледката през прозореца, разкриваща се пред Елизабет от мястото и над камината. И сякаш виждаше света едновременно през своите, и през нейните очи. Ето тук бе стояла преди много години Елизабет. Тук бе се радвала на децата си, тук беше тръпнала в очакване на мъжа си. Между тези стени бе преминал краткият и живот…