Читать «Омагьосано странство» онлайн - страница 124

— Не знам за вас, другите, но аз продължавам напред — каза Мери. — Моите родители са преминали от тук и ако, все още са живи, аз имам намерение да ги открия.

— За твоите родители — каза Джоунс — знам много малко. Претърсих Къщата на Магьосницата, за да намеря нещо останало от тях, но не намерих нищо. Обзалагам се, че ако обърнете тази магьосница надолу с главата и запалите огън под нея, ще разберете доста повече. Но на мен не ми се занимаваше с това. В моя свят не се споменава нищо за тях, нито пък за някой друг като мен, който да е идвал във вашия свят. И въпреки всичко, въз основа на това, което съм чул, предполагам, че и те идват от моя свят. Може би са хора, които са родени няколко века по-късно от мен. За доказателство: аз например трябва да използвам специален уред, за да дойда до тук, докато за тях не се споменава да са ползвали някаква машина изобщо. Може би векове след мен, изследователи от моя свят имат възможността да пътуват, без да ползват машини.

— Много вярно е и това, което Снивли каза за свещения статус на университета — каза Корнуол с тон, раздаващ правосъдие. — Не бива да се намесваме там, където сме нежелани, въпреки че си остава въпросът, къде другаде ни остава да отидем? Мисля, че всички сте съгласни, че не можем да се върнем назад. Не само заради Адските Хрътки, намиращи се на Поразената Равнина, но и заради Древните. До сутринта, те ще са си взели обратно копията и ще са си възвърнали смелостта. Съмнявам се, че те ще ни последват надолу в клисурата, защото се страхуват и при това страхът им изглежда много истински, но ми се струва твърде опасно да се опитваме да си пробием път назад през тях. Най-доброто, което бихме могли да направим, Снивли, е да дадем обет, че ще пазим устите си завинаги затворени и че няма да оскверним университета по никакъв начин.

— На това не може да се разчита — промърмори Снивли, — защото повечето хора стават приказливи, стига да им дадеш тази възможност. За съжаление обаче, предполагам че именно това ще трябва да предприемем, защото просто сме принудени. Съгласен съм, че не можем да се върнем по пътя, по който дойдохме.

— Това си беше глупаво търсене — каза Корнуол — и аз искрено съжалявам, че го направихме. Чувствам се отговорен.

— Вината бе преди всичко моя — каза Гиб. — Аз бях този, който настояваше, че иска със собствените си ръце да предаде брадвичката на Древните.

— Вината не беше ничия — каза Мери. — Как можеше някой да очаква, че Древните ще реагират по начина, по който го направиха?

— Така че, нека да продължим — каза Хол. — Интересно ми е какво ли ще открием.

Някъде отдалеч се дочу виенето на вълк. Заслушани във воя, прозвучал сред настаналата тишина, те очакваха той да получи в отговор нечий друг вой, но това не се случи. Огънят гореше слабо и Хол хвърли малко дърва, за да го подсили.

Нагоре от клисурата се чу шум, предизвикан от някаква вейка. Моментално всички скочиха на крака и се оттеглиха от огъня.

Някаква парцалива фигура слепешката слизаше надолу, подпирайки се на тояга, която думкаше при всяко негово движение. Проскубаният гарван отчаяно стискаше рамото му, а малкото бяло кученце вярно подтичваше след него.