Читать «Диамантената колесница» онлайн - страница 2

111

112

113

114

115

116

117

118

119

120

121

122

123

124

125

126

127

128

129

130

131

132

Борис Акунин

Диамантената колесница

Авторът благодари за помощта на К. Н. и Л. Е.

Книга първа

Ловецът на водни кончета

Русия, 1905 година

Ками-но-ку

Сричка първа, която има нещо общо с Изтока

В деня, в който ужасният разгром на руската флота при остров Цушима отиваше към края си и първите тревожни и недоизказани слухове за тоя кървав японски триумф едва достигаха Европа — същия тоя ден от Иркутск пристигна следната телеграма за щабкапитан Рибников, който живееше на една от безименните улички в квартал Пески: „Изпратете листовете незабавно грижете се за болния покрийте всички разходи.“

Щабкапитан Рибников тутакси уведоми хазайката, че напуска Петербург по работа за ден-два, та да не се притеснява, че го няма. Облече се, излезе навън и никога вече не се завърна.¹

Денят на Василий Александрович започна както обикновено, тоест беше изпълнен с грижи. Отиде до центъра на града с файтон, след което тръгна пеша и макар че куцаше с десния крак, успя да обиколи невероятно много места.

Започна от комендантската управа, където издири деловодителя от транспортния отдел и тържествено му върна рублата, взета назаем преди три дни. След това отскочи до площад „Симеоновски“, в Главното управление на казашките войски, да попита за прошението си, подадено преди два месеца и потънало из инстанциите. Оттам намина във Военното железопътно ведомство — от много време действаше да го назначат за архивар в тамошното чертожно отделение. Малката му подвижна фигура се мярна и в Управлението на генерал-инспектора на „Захариевская“, и в Управлението по ремонтите на „Морская“, и дори в Комисията за ранените на „Кирочная“ (все не успяваше да получи справка, че при Ляоян е бил контузен в главата).

Къде ли не се появи него ден подвижният армейски офицер. Служителите небрежно кимаха на стария познайник и бързаха да му обърнат гръб. С подчертано угрижени физиономии те се потапяха в бумагите си или в делови разговори, понеже знаеха от опит, че заговори ли те веднъж щабкапитанът², отърваване няма.

Василий Александрович пък на свой ред първо завърташе насам-натам остриганата си глава, подсмърчаше с крушовидния си нос — търсеше си жертва. Щом я набележеше, той безцеремонно сядаше направо отгоре на бюрото й, клатеше крака, обути в износени ботуши, и подхващаше приказка за всякакви глупости: за близката победа над японските макаци, за военните си подвизи, за столичната скъпотия. Нямаше как да го пратиш по дяволите — все пак беше офицер, ранен в битката за Мукден. Всеки гледаше да налее на Рибников един чай, да го почерпи една цигара, да отговори на обърканите му въпроси и час по-скоро да го отпрати в някой друг отдел, където всичко се повтаряше на нова сметка.

Към два и нещо щабкапитанът, отбил се по някакви снабдителски дела до кантората на санктпетербургския арсенал, изведнъж погледна ръчния си часовник с блестящо като огледалце стъкло (всички бяха чували хиляди пъти историята на тоя хронометър, подарен му уж от някакъв пленен японски маркиз) и се разбърза. Смигна на двамата експедитори, изтормозени от безкрайните му дрънканици: