Читать «Къщата» онлайн - страница 36

Гневно си зададе въпроса: Защо непрекъснато си го мислиш? Направи усилие гласът й да прозвучи закачливо:

— Дъщеря ти смята, че изглеждаш страхотно. Иска да знае дали се гласиш заради старите си гаджета.

— Не — погледна я похотливо Адам. — Аз имам само едно гадже. Всъщност — поправи се той, — две. Хана, предай на майка си, че изглежда много секси. Не бих я заменил в леглото с никоя друга.

Помили се засмя и отнесе бебето в детската стая. Ейми стоеше до креватчето с наклонена на една страна глава, сякаш заслушана в нещо.

— Не се ли чувствате странно, когато сте в тази стая, мисис Никълс?

— Какво искаш да кажеш?

— Извинете. Не съм сигурна какво искам да кажа. — Ейми изглеждаше смутена. — Моля ви, не ми обръщайте внимание. Държа се глупаво. Пожелавам ви приятно прекарване. Обещавам ви, че ще се погрижа всичко да е наред с Хана. Ако възникне някакъв проблем, веднага ще се обадя. Освен това къщата на Елейн е на по-малко от две мили оттук.

Помили спря за миг. Нима имаше нещо странно в стаята на бебето? Самата тя не беше ли го усетила? После поклати глава, ядосана от собствената си глупост, сложи Хана в креватчето и й пъхна биберона в устата, за да не й даде време да протестира.

23

Елейн живееше близо до заведението „Чатам Барс“ в малка къща, построена на калкан през 1780 година. С времето я бяха разширявали и преустройвали и сега се съчетаваше приятно с по-внушителните си съседки.

В седем часа тя направи бърз преглед на обстановката. Къщата светеше. Кърпите за гостите бяха в банята, виното беше изстудено, а масата — красиво подредена. Направи сама салатата от омари, дълго и изтощително занимание. Останалите ястия й доставиха от специалната служба за уреждане на тържества. Очакваше да дойдат двайсет души и беше наела един мъж да сервира храната, а друг — напитките.

Джон й предложи да се заеме с поднасянето на напитките, но тя не се съгласи.

— Ти си домакинът, нали?

Щом иска нещо, Елейн го получава, помисли си тя, защото знаеше какво ще й отговори Джон.

— Щом иска нещо, Елейн го получава — изсмя се Джон гръмко. Беше едър, набит мъж с бавни и отмерени движения. На петдесет и три години оредяващата му коса беше съвсем посивяла. Кръглото му лице беше открито и приятно. — Ела тук, скъпа.

— Джон, не ми разрошвай косата!

— Няма да го направя, макар че ми харесва, когато е рошава. Просто искам да поднеса на домакинята малък подарък.

Елейн пое от ръцете му пакетчето.

— Много мило, Джон. Какво е това?

— Бурканче маслини. Какво друго би могло да бъде? Отвори го.

Наистина беше бурканче от маслини, но в него имаше топче мека синя амбалажна хартия.

— И за какво бих могла да го използвам? — попита Елейн, докато отвиваше капака на бурканчето и бъркаше в него. Започна да дърпа хартията.

— Внимавай — предупреди я Джон. — Тези маслини са скъпи.

Елейн извади хартията и я разгъна. В нея имаше обици от оникс с формата на полумесец, обточени с диаманти.

— Джон!

— Каза, че ще облечеш черна пола със сребристи нишки. Реших, че ти трябват подходящи обици.