Читать «Къщата» онлайн - страница 140

Лентата се въртеше. Боби се хвърли в прегръдките й, а тя го обърна с лице към камерата и го попита: „Как се казваш?“

Помили се разхлипа, когато той отвърна гордо: „Лобълт Адам Нико.“

Сълзите я задавиха и след като записът свърши, тя седя известно време, заровила лице в ръцете си. А после една окуражаваща мисъл смекчи болката: след две години Хана щеше да отговаря на същия въпрос. Как ли щеше да произнася Помили Хана Никълс?

Чу, че Ейми слиза по стълбите, и я повика. Момичето влезе в библиотеката с угрижено лице.

— Добре ли сте, мисис Никълс?

Помили осъзна, че очите й още са пълни със сълзи, и отвърна:

— Да, но бих искала двете заедно да изгледаме записа.

Докато Помили пренавиваше лентата, за да я пусне отново, Ейми стоеше права до нея. След като свърши, Помили я попита:

— Направи ли ти впечатление как ме викаше Боби?

Ейми се усмихна.

— Имате предвид „мам-ми“? Звучеше така, сякаш искаше да каже: „Хей, мами, ела ми!“

— И на мен ми се стори така. Просто ми се щеше да се уверя, че не си въобразявам.

— Мисис Никълс, дали човек е в състояние някога да преживее напълно загубата на някого, когото обича?

Помили знаеше, че момичето мисли за собствената си майка.

— Не — отвърна тя, — но свикваме да се чувстваме благодарни, че въобще сме имали това същество, макар и недостатъчно дълго. Ето, мама ни казваше на мен и брат ми, че предпочита дванайсетте години, преживени с баща ми, пред седемдесет, прекарани с който и да било друг мъж. — Тя прегърна Ейми през рамо. — Майка ти винаги ще ти липсва, както на мен ще ми липсва Боби, но и двете не трябва да забравяме тези думи. Поне аз ще се опитам да не ги забравя.

Докато Ейми й отправяше признателна усмивка, на Помили й мина през ума, че и двата пъти, когато се събуди от свирката на влака, Хана също я беше чула.

Викът на детето, влакът. Ами ако не си беше въобразила всичко това?

96

В сряда Греъм и Ан Карпентър започнаха да си стягат багажа. В два часа Греъм видя, че пощенската кола мина покрай тях, и се отправи към портата.

Когато извади пощата, той надникна в кутията и с изненада забеляза на дъното малко пакетче. Беше увито в амбалажна хартия и завързано с найлонова връв. Очевидно не беше от мострите на сапуни, които често намираха там.

Пакетчето беше надписано за Ан, но нямаше печат, нито адрес на подателя. Греъм го занесе в кухнята, където Ан разговаряше с икономката. Когато им каза какво е открил в кутията, забеляза, че лицето на жена му стана угрижено.

— Да го отворя ли? — попита той.

Ан кимна.

Докато прерязваше връвта, тя го гледаше в напрегнато очакване. Чудеше се дали и Ан си мисли същото като него. Определено имаше нещо странно в грижливо надписаното и стегнато опаковано пакетче.

Когато го отвори, очите му се разшириха от изненада. Пъхната в найлоново пликче, отвътре блесна семейната реликва — тъмнозеленият смарагдов пръстен.

Икономката също зяпна в почуда.

— Това ли е…

Ан сграбчи торбичката, извади пръстена и го стисна в дланта си. Гласът й се извиси до остър писък, сякаш бе на ръба на истерията.

— Греъм, откъде се взе това? Кой го донесе? Нали ти казах, че смарагдите винаги се връщат при собствениците си!