Читать «Амундсен — последният викинг» онлайн - страница 9

Множеството не знае всичко: то вярва в Амундсен. Този човек, над когото са надвисвали толкова много катастрофи, непременно ще съумее след някой и друг ден да доведе италианците в Тромсьо. А репортьорите и фотографите вече мислят за срещата, която ще изправи един срещу друг върху плаващия лед двамата съперници — Амундсен и Нобиле.

На хидроплана се развяват френски и норвежки флаг.

Изследователят хвърля критичен поглед към хидроплана, чието туловище е потънало дълбоко във водата.

— Можете ли да отлетите? — пита той Гилбо. Офицерът се колебае и не отговаря.

— Пределно тегло на товара?

— Три тона и половина.

— А взетият товар колко тежи?

— Три тона … и дори повече.

— Седем човека на борда, средно по 70 кг. значи 490 кг… Невъзможно!

След кратък разговор с дьо Кювервил погледът на Амундсен се спира на Дитрихсон и Уистинг. Той сякаш ги сравнява, претегля ги. „Един от тях трябва да остане…“

Мъжете предчувствуват. Изборът е направен. Амундсен изговаря тежко:

— Стари приятелю Уистинг, ти ще останеш. Исполинът само прошепва:

— Роалд …

С тези две срички той напомня колко пъти са срещали заедно опасността, изразява цялата си обич, отчаянието си.

Амундсен заговаря развълнуван:

— Да, зная, стари другарю, жертвам те… Мъчно е, но ти си най-тежкият. Дьо Кювервил избяга от болницата, за да дойде с нас, не мога да го върна.

В пилотската кабина дьо Кювервил, щурманът, вече е разгънал картата си, Браци е при моторите, Валет — на радиопредавателя…

Дитрихсон и Амундсен се качват.

На кея остава само Уистинг. Сълзи се стичат бавно по хлътналите му бузи.

— Готово ли е всичко? — пита Гилбо.

— Готово, коменданте!

— Включи!

Черковната камбана удря четири пъти. Перките загребват въздуха. Туловището се разтърсва. Хидропланът напуща пристанището.

— Колко е тежък! — шептят зрителите. Или:

— Готово! Тръгнаха!

Приветствията на изпращачите заглушават шума на моторите и се възвисяват към небето. Виковете „ура“ на рибарите изпращат хидроплана, който изчезва в лазура на хоризонта.

Над фиорда блести следобедното слънце.

Върху последните вълни, предизвикани от хидроплана, се люлее рибарска лодка. Двама китоловци са се доближили до огромната машина, за да кажат още веднаж „сбогом“ на Амундсен. По-възрастният, червенобрадият Тор, бавно измъква лулата от уста и уверява другаря си Тригве:

— Ще изпия десет литра тран, ако нашият Роалд не докара още утре италианците с водната си птица.

— Сигурно ще се върнат; дори толкова е сигурно, че жена ми още отсега е запазила една прясна моруна за него и за Нобиле.

— Но чакането до утре няма да е леко! — въздиша Тор и пак захапва лулата си.

Линотипните машини в цял свят работят. На всички езици вестниците пишат: „Амундсен отлетя. Велико човешко дело.“

ТРЕВОГА ОБЗЕМА ХОРАТА

Преди да отпътуват „Италия“ и „Латам“, хората знаеха, че северните райони са царство на вечните ледове, на тюлените и на белите мечки и че в Арктика ескимосите живеят в своите иглу. И нищо повече.

Изведнъж нещата се промениха. Всички започнаха да се интересуват от географията на арктическите райони. За мнозина беше цяло откритие, че Северният ледовит океан представлява огромен леген с 3 000 км диаметър, разположен на покрива на света, че го покрива леден похлупак с дебелина от два до четири метра, а земите и островите, които го обкръжават, са покрити с ледена кора, която при Гренландия е дебела 3 000 м, а при Шпицберген — 500 м. Статиите, които печатът помества, изобилстват с данни за тази безлюдна ледена пустиня, по която белите мечки скитат на стада или самотни.