Читать «Амундсен — последният викинг» онлайн - страница 7

— Тук Амундсен. Свържете ме с кабинета на министър-председателя.

От другия край на жицата някакъв секретар отговаря:

— Не мога да безпокоя министъра, той е в съвещание. Но с какво мога да ви бъде полезен, капитане?

— Чакам отговор на писмото си до правителството. В него-настоявам да ми бъде даден веднага самолетът, който ми е нужен.

— Съжаляваме, но италианското правителство смята, че опитът за спасяване на експедицията предварително е осъден на неуспех. Обхватът на издирванията е прекомерно голям. И после, не смятате ли вие, че е вече много късно?

— Никога не е много късно, дори когато има само искрица надежда. Ние нямаме доказателство за смъртта на Нобиле и неговите хора.

— Капитане, вие прекрасно прилагате на дело опрощаването на оскърбленията! Припомнете си как Нобиле се отнесе с вас!

— Когато човек е в опасност, не бива да му се търси сметка. По-напред трябва да бъде спасен.

— Министерството ще ви държи в течение. Но, между нас-казано, капитане, не хранете големи надежди …

Амундсен вече е окачил слушалката. Щом е така, той ще-се обърне към приятелите си по целия свят.

Да се откаже? Никога!

Една седмица след изчезването на експедицията из цял-свят се разнася сензационна новина: „Италианците са живи!“ Един съветски радиотелеграфист уловил сигнали от „Италия“.

Сега вече е известно къде се намират катастрофиралите. Но Амундсен е принуден още цели три седмици да прави? упорити постъпки, докато постигне своята цел.

От френското посолство търсят норвежеца. Някои норвежци в Париж, узнали за напразните усилия на Амундсен, се обръщат към министерството на флотата. Веднага поставят на негово разположение „Латам“ — хидроплан, построен от Фарман и предназначен за прекосяване на Атлантическия океан. Съоръжават го съответно за кацане в арктическите-райони.

— Господин посланик, жестът на Франция дълбоко ме развълнува. Но мога ли да си позволя един въпрос: колко време ще бъде нужно на „Латам“ да пристигне дотук?

— Ние предвиждаме той да бъде в Берген на 17 юни и още на другия ден можете да отлетите за Тромсьо.

— Ще бъда там, ваше превъзходителство.

Като събира всичко, което смята, че ще му бъде нужно за спасяването на корабокрушенците, Амундсен намира малко — време да отиде и при адвоката си и да уреди някои дългове с предстоящ падеж; той не иска да дължи никому нищо.

В дома му в Свартског край фиорда го заобикалят всички предмети, донесени от големите му пътешествия… Тази вечер повече от обикновено Амундсен мисли за миналото си. Мисълта за нещастниците, може би тежко ранени, останали без храна, без лекарства — му се натрапва, терзае го … Но не за страданието на хората трябва да мисли той сега, а за самолета и за това как да им помогне. Какво ли представлява „Латам“? Той нищо не знае за него …

Колко грижи са му създавали, досега тези машини, построени от човека, за да скъсяват разстоянията! Погледът му се плъзга върху снимките, които украсяват стените на стаята … Тази, вече пожълтяла, е от 1903 година, когато той замина заедно с другарите си с кораба „Йоа“ да открие Северозападния проход. Тази пък е от 1910 година — от деня, когато като пръв завоевател на Южния полюс той заби там норвежкото знаме … Какво тържествено посрещане му бе устроил град Осло!… Онази там е направена на кораба „Мод“ през 1918 година, когато бе предприел продължителното изследване на сибирския бряг. А ето и една по-нова — на нея се виждат двата хидроплана, с които през 1925 година се опита да прелети над Северния полюс… Той дълго се замисля над това изпитание… Отново преживява трагичния миг, когато бе принуден да изостави върху леда единия хидроплан и да отлети с другия, в който се бяха настанили и двата екипажа. Макар и претоварен, хидропланът пристигна в Шпицберген… Голямата снимка, последната, е от „Норге“. Тя му напомня спора с Нобиле… Той отново чува острия тон, с който генералът настоява: