Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 8

— Хайде, Ури, ела да идем на двора — тъкмо казваше майстор Бенефорте, — да ти покажа твоя юначен близнак преди да съм го облякъл в глинената му туника. Онзи ден приключих с восъчната отливка. А глината втасва от месеци.

— Вече е готов? Нямах представа, че сте напреднали толкова много — каза капитан Окс. — Това означава ли, че ще поканите дука да инспектира този свой най-нов войник?

Майстор Бенефорте се усмихна горчиво и вдигна пръст пред устните си.

— Дори и на теб нямаше да кажа, но искам да проверя някои последни детайли. Смятам да го отлея тайно и да изненадам дука, като му покажа готовата бронзова статуя. Пък да видим тогава дали враговете ми ще имат куража да се подиграват с усърдието ми!

— Все това повтаряте — със съмнение каза Ури. — Но пък по-добре е да обещаеш по-малко и да направиш повече, отколкото обратното.

— Да бе.

Майстор Бенефорте поведе младия мъж към вътрешния двор. Плочите, с които беше настлан, още тънеха в утринна сянка, макар че една светла линия пълзеше почти видимо надолу по стената с издигането на слънцето. Фиамета ги последва тихичко, иначе току-виж баща й я забелязал, а това със сигурност би й спечелило някоя нежелана домакинска работа, така че да не ги чува какво си говорят.

Под брезентено покривало имаше статуя, висока един и половина човешки ръст, малко зловеща в здрача на утрото. Майстор Бенефорте се качи на едно столче и внимателно свали покривалото. Най-напред се показа силна мъжка ръка, вдигната високо и стиснала отрязана глава е коса от гърчещи се змии — лицето й бе застинало в предсмъртна гримаса. После се появи спокойно, юначно лице под крилат шлем, а след него и останалата част от голата снага на статуята. В дясната си ръка героят стискаше меч със закривено острие. Стегнатите мускули сякаш държаха тялото нащрек, натегнато като пружина, размахало триумфално страховития си трофей. Статуята беше направена изцяло от златистокафяв восък, от който се излъчваше слабо ухание на мед.

— Това — най-после се сети да издиша Ури и пристъпи напред, — това наистина е вълшебно, майстор Просперо! Изглежда съвсем като жив. Дори и гипсовият модел не беше толкова хубав!

Майстор Бенефорте се усмихна доволно.

— Никакво вълшебство няма в него, момче. Само изкуство и нищо повече. Когато го отлея, ще прослави името ми во веки веков. Просперо Бенефорте, майстор скулптор. А онези невежи глупаци, които ме наричат прост златар и калайджия, ще бъдат освиркани и посрамени в деня, в който го изложа на площада. „Дукският бижутер“, ха!

Ури се взираше омагьосан във восъчното лице на героя.

— Наистина ли изглеждам така? Опасявам се, че сте били твърде благосклонен, майстор Бенефорте.

Майстор Бенефорте сви рамене.

— Лицето е идеализирано. Персей е бил грък, а не швейцарец, нито пък лицето му е било надупчено като сирене. Но виж, тялото ти нямаше равно като модел. Стегнато, силно, но без излишните буци, като при някои мъже.

Ури потръпна демонстративно.

— Че е великолепен, великолепен е, но втори път няма да ме уговорите да ви позирам през зимата, докато вие си седите, увит в кожи.