Читать «Война на реалности» онлайн - страница 7
Филип К. Дик
Той затвори папката и я върна на гишето.
— Още една, ако обичате. Донесете ми броевете от октомври 1935 година.
— Разбира се — отвърна младежът. Той пъргаво се измъкна през вратата и само след няколко минути се върна обратно.
Октомври 1935. В този месец продадоха къщата и напуснаха града. Преместиха се в Ричмънд. Бартън отново се зарови из пожълтелите страници. Девети октомври. Ето името му. Той зачете бързо… и сърцето му спря да бие. Спря всичко наоколо. Спря времето, спря движението.
Почина още едно дете. Кладенец, затворен от щатските хигиенни служби. Тиъдър Бартън, деветгодишен, син на Доналд и Сара Бартън, почина в седем часа тази сутрин в дома си, улица „Феърмаунт“ 1386. Това е вторият смъртен случай в града и шестата жертва в областта за период от…
Бартън подскочи като обезумял. Не разбра как е излязъл от редакцията, когато дойде на себе си вървеше по огряната от слънце улица. Край него минаваха хора. Наоколо имаше сгради. Продължи да върви. Свърна зад един ъгъл и премина покрай няколко непознати магазина. Препъна се, блъсна се в един минувач и продължи като ослепял.
Най-накрая приближи към жълтия пакард. Мъглата се разтвори и пред него застана Пег. Тя нададе вик на облекчение.
— ТЕД! — Пег се втурна развълнувана към него, и гърдите й заподскачаха под мократа от пот блуза. — Божичко, защо трябваше да изчезваш и да ме зарязваш по този начин? Направо ми изкара акъла!
Бартън се отпусна като вцепенен зад кормилото. Той мълчаливо пъхна ключа и запали мотора.
Пег се вмъкна бързо на седалката до него.
— Тед, какво има? Толкова си бледен. Да не си болен?
Той подкара безцелно по улиците. Не виждаше нито минувачите, нито колите. Пакардът набра скорост и се понесе напред. Очертанията зад прозорците се сляха.
— Къде отиваме? — продължи да упорства Пег. — Тръгваме ли си вече?
— Да — кимна той. — Тръгваме си.
Пег се отпусна облекчено на седалката.
— Слава Богу. Да знаеш само как зажаднях за малко цивилизация. — Тя го погледна разтревожено и сложи ръка на рамото му. — Искаш ли аз да карам? Може би ще е по-добре малко да си починеш? Изглеждаш така, сякаш се е случило нещо ужасно. Не можеш ли да ми кажеш?
Бартън не отговори. Дори не я чу. Пред очите му продължаваше да виси огромното черно заглавие, изписано на пожълтяла от времето хартия:
„Почина още едно дете…“
Това дете беше Тед Бартън. Не бе напуснал Милгейт на 9 октомври 1935. Умрял бе от скарлатина. Но това беше невъзможно! Той е жив! Седи тук, в пакарда, до своята плувнала в пот съпруга.
Може би той въобще не е Тед Бартън?
Фалшиви спомени. Дори името, самоличността. Всичко, което е в главата му — всичко. Фалшифицирано — от някой или нещо. Ръцете му се вкопчиха отчаяно в кормилото. Но ако не е Тед Бартън — тогава кой е той?
Почти механично потърси в джоба своя компас медальон. Кошмарът сякаш отново се завъртя около него. Компасът беше изчезнал. Не, не беше, поне не напълно. Нещо друго имаше на негово място.
