Читать «Непобеденият» онлайн

Мануел Гарсиа се изкачи по стълбите към бюрото на дон Мигел Ретана. Остави куфара си и почука на вратата. Никой не отговори. Застанал в преддверието, Мануел чувствуваше, че в стаята има някой. Чувствуваше го през вратата.

— Ретана! — извика той, като се ослушваше. Никой не отговори.

„И все пак е вътре“ — помисли си Мануел.

— Ретана! — извика той и заблъска вратата.

— Кой е? — чу се глас отвътре.

— Аз съм, Маноло — каза Мануел.

— Какво искаш? — запита гласът.

— Искам работа.

Нещо в бравата щракна няколко пъти и вратата се отвори. Мануел влезе с куфара в ръка.

Зад писалището, в дъното на стаята, седеше дребен човек. На стената над него се мъдреше глава на бик, препарирана от един мадридски майстор; по стената имаше снимки, поставени в рамки, и афиши за corridas¹.

Човечецът седеше и гледаше Мануел.

— Мислех, че са те убили — каза той.

Мануел побърза да чукне на дърво. Ретана седеше и го гледаше през писалището.

— В колко corridas излезе тази година? — запита го, той.

— В една.

— Само в оная ли? — попита дребният.

— Само.

— Четох във вестниците — каза Ретана. Той се облегна на стола и загледа Мануел.

Мануел вдигна очи към препарираната глава. Виждал я беше неведнаж. Чувствуваше се семейно свързан с нея. Преди около девет години този бик беше убил брат му — многообещаващ, млад тореро. Мануел помнеше този ден. На дъбовата поставка, върху която беше монтирана главата на бика, имаше месингова табелка. Мануел не можеше да прочете написаното, но предполагаше, че е в памет на брат му. Добро момче беше.

Надписът гласеше: „Бик Марипоса от имението на херцог Верагуа, ранен девет пъти от пикадорите, промушил седем коня и убил Антонио Гарсиа, новилиеро², на 27 април 1909 година“.

Ретана забеляза, че той гледа препарираната глава.

— За тази неделя херцогът ми е изпратил такава стока, че ще стане скандал — каза той. — Всичките са недъгави в краката. Какво говорят в кафенето?

— Не знам. Току-що пристигам.

— Вярно, още не си оставил куфара.

Той се облегна на стола зад широкото писалище и погледна Мануел.

— Седни — каза той. — Свали си шапката.

Мануел седна, без шапка лицето му стана друго. Изглеждаше бледен, а неговата coleta³ обърната напред, за да се скрива под шапката, му придаваше странен вид.

— Не изглеждаш добре — каза Ретана.

— Току-що излизам от болницата — отвърна Мануел.

— Чух, че ти били отрязали крака.

— Не — каза Мануел. — Оправи се. Ретана се пресегна над писалището и бутна към Мануел дървена кутия с цигари.

— Вземи — предложи той.

— Благодаря. Мануел запали.

— А ти? — запита той, като поднесе запалената клечка към Ретана.

— Не — махна с ръка Ретана. — Не пуша.

Той оглеждаше Мануел, застанал срещу него с цигара в ръка.

— Защо не постъпиш някъде на работа? — каза той.

— Не искам. Аз съм бикоборец.

— Няма вече бикоборци.

— Аз съм тореро — настоя Мануел.

— Лесно е да си тореро, тук на стола — каза Ретана. Мануел се засмя.

Ретана седеше и мълком го гледаше.

— Ако искаш, да те сложа в някое от вечерните — предложи той.