Читать «Ерик» онлайн - страница 53

— Мъртви ние не см… — каза Ринсуинд, като се опитваше да вклини думите си в някоя пауза на безкрайния монотонен брътвеж на нещото, но прекалено закъсня.

— Машината за кафе, аха, машината за кафе е хубава работа. Уверявам ви. Досега давехме хората в езерца от котешка пикня, не ги карахме да си я купуват в чашка.

— Не сме мъртви! — изкрещя Ерик.

Ъргълфлогъ спря с подскок.

— Разбира се, че сте мъртви — каза. — Иначе нямаше да сте тука. Не мога да си представя, че тука ще идват живи хора. Няма да оцелеят и пет минути. — Отвори няколко от устите си и зейнаха цял набор зъби. — Хър-хър — добави. — Ако ми паднеше тук долу да пипна живи хора…

Ненапразно Ринсуинд бе успял да оцелее години наред в параноичните заплетености на Невидимия Университет. Почувствува се почти като у дома си. Рефлексите му се задействуваха с невероятна прецизност.

— Искаш да кажеш, че не ти е съобщено? — запита. Трудно беше да се разбере дали изражението на Ъргълфлогъ се промени, па макар и само защото беше трудно да се отгатне коя точно част от него има изражение, но той определено изрази нещо като познатото излъчване на неочаквано предизвикана обида и несигурност.

— Какво да ми е съобщено? — каза.

Ринсуинд погледна Ерик.

— А ние си мислим, че им съобщават, а?

— Съобщават им какв… ау-а-у-а — каза Ерик и се вкопчи в глезена си.

— Ей ти на съвременен мениджмънт — обобщи Ринсуинд, а от лицето му струеше чувство на сърдита загриженост. — Вървят си начело, правят си всичките тези промени, всичките тези нововъведения, а взимат ли мнението на самите хора, дето формират гръбнака…

— … черупката… — поправи го демонът.

— … или друга някоя варовикова или хитинова структура на организацията? — гладко привърши Ринсуинд. Изчака онова, което си знаеше, че ще последва.

— Не са от тия те — каза Ъргълфлогъ. — Твърде заети са да лепят бележки — ето това са те.

— Струва ми се, че всичко това е адски отвратително — съгласи се Ринсуинд.

— Представяш ли си — започна Ъргълфлогъ, — не ме пуснаха на празника на „Клуб 18000 — 30000“? Прекалено съм бил стар. Щял съм бил да им разваля веселото.

— Докъде ли ще стигне пъклото? — Ринсуинд вложи съчувствие в гласа си.

— Никога не слизат тук, да знаеш — малко оклюмало каза демонът. — Никога нищо не ми казват. Е, да, казват ми само „много е важно“, само да пазя проклетите порти, „това е най-важното“, как ли пък не!

— Слушай — каза Ринсуинд. — Какво ще кажеш, ако им подшушна някоя и друга думичка, а?

— Вися през цялото време тука долу да ги посрещам…

— Ами ако поговоря с някой? — упорстваше Ринсуинд.

Демонът шмръкна едновременно с няколко носа.

— Би ли го направил? — попита.