Читать «Човекоядци» онлайн - страница 44

— И ако случайно напишеш тази философия — забеляза Латимър, — тя би се превърнала в потенциална заплаха срещу босовете.

— Не веднага — каза Джонатън. — Може би никога. Но с течение на годините би могла да окаже известно влияние. Да породи определен начин на мислене. За да се разкъса сегашната желязна хватка на бизнесмените, ще трябва навярно социална революция…

— Тия хора, тия шефове, за които говориш… те сигурно са предпазливи хора, нали, далновидни? Не биха рискували. Залагат прекалено много, за да поемат и най-дребен риск.

— Да не би да твърдиш…

— Да, така мисля. Това поне е идея.

— И аз мислех нещо подобно — каза Джонатън, — ала го отхвърлих, защото просто не си вярвах. Прекалено близко съвпада с възгледите ми. А и не е логично. Ако искат да отстранят някои хора от пътя си, има далеч по-прости начини.

— Не толкова безопасни — възрази Латимър. — Тук няма начин да ни намерят. Мъртви биха ни открили…

— Не говорех за убийства.

— Добре де — рече Латимър, — това беше само хрумване. Още една от многото догадки.

— Има и друга теория, която досега не са ти споменавали, поне така мисля. Социологически експеримент. Поставят групи хора при необикновени обстоятелства и проучват реакциите им. Изолират ги, за да не влияе външният свят върху ефекта на ситуацията.

Латимър поклати глава.

— Излишни усилия и разходи. Никакъв експеримент не ги заслужава.

— И аз така смятам — каза Джонатън и стана от стола. — Ще ме извиниш ли? Имам навика да си полягам за около час преди вечеря. Понякога дремя, друг път спя, а най-често просто лежа. Важното е, че си почивам.

— Върви, върви — кимна Латимър. — После ще имаме време да разговаряме до насита.

Повече от половин час след оттеглянето на Джонатън Латимър седя сам; гледаше надолу към ливадата, но почти не я забелязваше.

В тая идея, че босовете са виновни за станалото, има някакъв смисъл, макар и доста нелеп, помисли той. Усмихна се. Босове — колко лесно се възприема чуждият жаргон.

Преди всичко, ако нещата бяха възможни, такава система би изключвала самата вероятност за грешки. Избираш хората, от които искаш да се отървеш, и след като ги заточиш в миналото, продължаваш да ги следиш, за да си сигурен, че няма да се изплъзнат. И същевременно не им причиняваш истински страдания, щадиш ги, доколкото можеш, не обременяваш излишно съвестта си. Изобщо постъпваш цивилизовано.

Има две слаби места, каза си той. От време на време персоналът се сменя. Значи трябва да връщат слугите в настоящето и това крие определен риск. Сигурно се е наложило да разработят система, гарантираща тяхното мълчание, а като знаем каква е човешката натура, задачата съвсем не изглежда лесна. Второто слабо място са хората, затворени тук. Ако остане в настоящето, философът би могъл да се превърне в заплаха. Ами другите? Каква заплаха представлява една поетеса? Карикатурист — как да е, писателка може би също, но музикантка и композиторка… Какво толкова опасно има в музиката?