Читать «Човекоядци» онлайн - страница 43

— Вие никога ли не мислите за нещо друго, освен за ядене?

— Мислим за куп неща — каза Джонатън. — При нас важното е да сграбчиш първото, което ти хрумне. Да си намираш занимание. И ако позволиш да запитам, чувстваш ли се по-спокоен, отколкото снощи? Успя ли да си отговориш на главните въпроси?

— Едно ме мъчи и досега — сподели Латимър. — Оставих колата пред къщата. Някой ще я открие там и ще се чуди какво е станало.

— Мисля, че няма защо да се тревожиш — успокои го Джонатън. — Онзи, който е организирал цялата работа, ще да се е погрижил по въпроса. Не ме разбирай погрешно, нищо не знам със сигурност, но бих предположил, че още до сутринта колата ти е изчезнала и ще бъде намерена изоставена някъде другаде, може би на стотици мили. Хората, с които си имаме работа, навярно автоматично уреждат подобни дребни подробности. Не би било удобно, ако се струпат прекалено много произшествия около къщата или на което и да било друго място. Ще открият колата ти, а тебе няма да те има и ще започне издирване. Щом не те намерят, ще се превърнеш просто в още един от десетките случаи на изчезване всяка година.

— Което пък ме кара да се питам — добави Латимър — колко ли от тия изчезнали хора се отзовават на подобни места? Това едва ли е единствената къща, където ловят личности като нас.

— Няма как да узнаем — рече Джонатън. — Хората изчезват по най-различни причини.

Поседяха мълчаливо, гледайки към ливадата. По склона пробяга катеричка. В далечината пееха птици. Долу приглушено тътнеше прибоят.

Най-сетне Латимър наруши мълчанието:

— Снощи каза, че ни трябва нова философия и че старите теории вече са невалидни.

— Така казах — съгласи се Джонатън. — Днес имаме работа с тотално управлявано общество. Живеем, сковани от правила, превърнати сме в цифри — номер на социалната осигуровка, номер на данъчното досие, номер на кредитната карта, номера на чековете и спестовните книжки, номера на куп други неща. Губим човешкия си облик и в повечето случаи охотно се съгласяваме, защото тая игра на цифри сякаш прави живота ни по-лек, ала най-често защото никой не си дава труда да вдигне шумотевица. Почнали сме да вярваме, че човек, който вдига шум, върви против обществото. Ние сме като празноглави пилци — пърхаме, търчим, грачим и кудкудякаме, но щом ни подкарат, вървим натам, накъдето ни насочват. Рекламните агенции ни казват какво да купуваме, политиците ни учат какво да мислим и макар да го знаем, ние не протестираме. Понякога ругаем правителството, ако изобщо съберем куража да изругаем когото и да било. Сигурен съм, че не правителството трябва да проклинаме, а по-скоро шефовете на световния бизнес. Свидетели сме на възхода на многонационални корпорации, които не дължат нищо на нито едно правителство, които мислят и планират в глобални мащаби, които разглеждат човешките маси като нещо средно между работна сила и потребителска общност, част от която може да притежава и капиталовложения. Според мен това е заплаха срещу свободната воля и човешкото достойнство; необходим е философски подход, който би ни позволил да я премахнем.