Читать «Човекоядци» онлайн - страница 38

Огънят в камината на ателието се бе превърнал в едва мъждукащо сияние сред жаравата, когато той мина край отворената врата.

— Ти ли си, Дейвид? — обади се нечий глас.

Той спря и се върна към вратата. На канапето пред камината се гушеше тъмна фигура.

— Джонатън? — запита Латимър.

— Да, същият. Защо не дойдеш да ми правиш компания? Аз съм стар бухал и често прекарвам дълги самотни часове. Ако искаш, на масата има кафе.

Латимър се приближи до канапето и седна. На масичката стояха чашки и кафеник. Наля си.

— Искаш ли още малко? — обърна се той към Джонатън.

— Да, благодаря — старецът подаде чашката си и Латимър я напълни. — Тая отрова я пия в греховни количества, — добави Джонатън. — Напитките са в барчето. Може би капчица бренди…

— Добре звучи — засмя се Латимър. Той прекоси стаята, откри бутилката с бренди, върна се и щедро сипа в двете чашки.

Двамата се настаниха удобно и се спогледаха. Сред камината една прегоряла цепеница се разпадна на купчинка въглени. В мимолетния проблясък Латимър зърна лицето на събеседника си — побеляваща брада, ъгловати, но изтънчени черти, вежди, строги като удивителни знаци.

— Ти си един объркан младеж — каза Джонатън.

— Извънредно — призна Латимър. — Непрекъснато се питам кой и защо.

Джонатън кимна.

— Предполагам, че и с повечето от нас е така. Най-зле е, когато пристигнеш, ала времето не помага. Продължаваш да си задаваш въпроси. Чувстваш се обиден и потиснат, че няма отговори. С годините започваш все повече и повече да се примиряваш с положението, вече не се тревожиш чак толкова. В края на краищата животът тук е приятен. Осигуряват ни всичко, от което се нуждаем, нищо не ни карат да вършим. Правим каквото ни харесва. Ти несъмнено си чувал за теорията на Енид, че сме под наблюдението на извънземни същества, които са ни затворили с изследователска цел.

— Енид ми каза, че не държи да вярва в теорията си, но я смята за приятна идея, просто и драматично обяснение на ставащото тук.

— Така е, разбира се — рече Джонатън, — обаче идеята е шита с бели конци. Как биха могли извънземните да наемат персонала, който толкова добре се грижи за нас?

— Персоналът ме плаши — каза Латимър. — И слугите ли са пленници като нас?

— Не, не са пленници — отвърна Джонатън. — Сигурен съм, че ги наемат, навярно с твърде прилична заплата. Персоналът се сменя, от време на време някой напуска и го заменя друг. Как става това — не знаем. Дълго време дебнахме с надеждата, че можем да узнаем и така да открием път за измъкване оттук, но всичко е безрезултатно. Понякога се опитваме скришом да поговориме със слугите, ала те не желаят да кажат нищо повече от формалните любезности. Освен това имам смътното подозрение, че някои от нас, може би и аз в същото число, вече не се стараят кой знае колко. Щом човек прекара тук достатъчно време, за да намери душевен покой, безгрижният живот го поглъща. Неохотно бихме се разделили с него. Лично аз не мога да си представя какво бих правил, ако ме изхвърлят оттук обратно в света, който буквално съм забравил. Ето най-коварното — затворът ни е толкова привлекателен, че сме склонни да се влюбим в него.