Читать «Три есени и самото начало на зимата» онлайн - страница 4

Смятах предупреждението за излишно. Никога не съм се запознавал със съпругата му. Наистина, преди всичко това веднъж се случи да чакаме заедно градския транспорт и тогава той ми показа една семейна снимка. Доколкото си спомням, снимката беше изрязана така, че да се побира в портфейла, лицето на жена му беше миловидно, с големи, уплашени очи…

— Разбира се, не се притеснявай — успокоих го аз. Виждам, че нещата ти вървят добре.

Той се загледа в устните ми, като че ли по техния израз се опитваше да отгатне какво всъщност искам да му кажа. После малодушно се усмихна:

— Не е лесно. Липсва ми уважение…

— Много ли работиш? — отговорих. — Почини си, вземи си отпуска…

— Не! Не става дума за това! Липсва ми себеуважение! — провикна се и целият се сви, като че ли очакваше съдбоносен отговор.

Твърде дълго търсех думите, с които да му отговоря.

Известният участник от приема направи нетърпеливо движение с ръка. Моят познат от студентските години се обърна и бързо се отдалечи. Разделяше ни обръчът на охраната с чадърите и трийсетина метра, но на мене ми се струваше, че преди да влезе в черната лимузина, той ме погледна още веднъж, сякаш отчаяно искаше да кажа каквото и да било.

Зима, самото начало

Не минаха повече от две седмици и заварих на дървото, на онова, изсъхналото, на самия край на улицата, забоден некролог със стилизирана клонка. Дъждът биеше по неговото неясно отпечатано лице и се стичаше по сбитите букви, по обичайните изречения и редове, изпирайки чернилката в рамките на некролога. Кората на дървото беше цялата в малки метални кръгчета ръжда и белези от стотиците предишни забождания.

Влязох в параклиса малко преди уречения час. Край затворения ковчег се бяха събрали най-близките роднини. Миришеше на влажни палта. Видът на цветята не можеше да се познае от замъглените целофани. И свещите тежко дишаха. Двама омотани с въжета, нетърпеливи гробари бяха докарали катафалката и така, важно, със скръстени ръце, предупреждаваха, че е време за тръгване. Когато измънках съболезнователните фрази, жената на покойника прегърна по-силно сина си и дъщеря си, сирачетата. Да, имаше големи очи. Като на снимката — големи, уплашени очи. Шепотът й се трошеше още на устните:

— Вие дойдохте.

Мълчах.

— Благодаря.

Пъхнах глава между раменете си.

— С такава гордост ми говореше за вас…

Наведох очи.

— Де тоз късмет да се бяхме запознали по друг повод…

Няколко пръски кал се втвърдяваха на върховете на обувките и краищата на крачолите ми.

— А колегите му от работата ги няма, никого няма, дори не се обадиха…

Взирах се в пода на параклиса. Камъкът беше накапан от сълзите на восъка.

— Не, всичко уредихме, нямам нужда от нищо, само исках да ги помоля, не е редно да си отиде без слово, без думи…

Двамата гробари многозначително се прокашляха. Единият от тях дори измърмори под нос:

— Хайде, че денят отиде…

От параклиса между паметниците се губеха безброй пътечки. Нямаше свещеник. Нито траурна музика. Малкото шествие следваше скърцането на катафалката. Зад мен костелива старица разказваше на друга: