Читать «Три есени и самото начало на зимата» онлайн - страница 3

— Ами добре, все от нещо трябва да се живее… — казах разсеяно, без особено желание да слушам това излияние, чувствайки как по тялото ми заедно със силното вино се разливат гъстите, топли дни, толкова редки откак есента се загнезди като единственото годишно време.

Есенният дъжд постоянно се намесваше, в запушените решетки остана утайката на огорчението

До следващата ни среща мина много повече време.

В бакалницата смених деветдесет и шестте обещания за точно петстотин такива… После за близо две хиляди подобни. Още по-късно, неусетно, за около трийсет хиляди. А когато дългът ми нарасна на седемцифрено, може би на осемцифрено число, търговецът ми представи сметката и ледения въпрос:

— Господине, нека обобщим. Възнамерявате ли да платите някога нещо от тази сума?

— Разбира се. На мен също ми обещаха. Можем да закръглим и да приключим. Впрочем имате моята категорична дума! — отговорих съвсем сериозно.

— Дума? Категорична дума? — лицето на продавача се изкриви от погнуса. — Моля ви, поне се дръжте прилично, не ме правете на глупак!

Виждах по-често моя познат от студентските години, но сега вече по телевизията или на първите страници на ежедневния и седмичния печат. Това бяха предимно изчерпателни информации за излишни срещи, хроники за жалки политически споразумения, неочаквани новини за откриването на нови дестинации, съобщения за подписването на неясни учредителни договори, официални изявления по празнични поводи, слова на премиерите на мемоарни книги… Въпреки че програмите, декорът и изпълнителите на главните роли от време на време се сменяха, той присъстваше най-редовно, винаги благосклонен, дискретно превил гръбнак пред някоя важна личност, услужливо многословен, увлечен да убеждава. Очевидно му вървеше. Съдейки по всекидневните му публични изяви — дори много повече. Бях убеден, че е на една крачка от върховите постижения в своята обикновено-необикновена професия.

И така реших наистина да се видя с него. Есенният дъжд постоянно, месеци наред, може би години се забиваше в порите на земята, в стъклата на прозорците, в душите на минувачите, дори във всяка що-годе по-ведра мисъл. Дъждовната вода се оттичаше после кой знае къде, а в запушените решетки оставаше утайката на огорчението. Прекарах цели четири часа, изтърпявайки подозрителните погледи на пазачите и движението на капките точно срещу фасадата на хотела от хромирано стъкло, където се провеждаше приема, на който вероятно присъстваше и той. Не бях се излъгал, излезе между първите, току до един известен участник. Когато ме забеляза, прошепна нещо на своя работодател, мина през обръча на охраната с тъмни очила и разгърнати чадъри, хвана ме под ръка и ме дръпна настрана.

— Много хубаво, че си тук. Виж какво, миналия път не ти казах. Близките ми не знаят с какво точно се занимавам. Когато видиш жена ми…