Читать «И чудовищата тръгнаха» онлайн - страница 4

Обърнах се разгневен и излязох. Над вратата висеше надпис „Страноприемница Омайна“. Очевидно жената ми бе казала всичко, което знае. Хвърлих и поглед през отдавна немития прозорец — отпусната в сладка дрямка на пухкавите си ръчички.

Отправих се по тясната улица. Божичко, как се нуждаех поне от капчица здрав разсъдък!

Скотланд ярд внушаваше здрав разсъдък. Кабинетът на инспектор Ром, при който бях изпратен след като поне десет пъти трябваше да обяснявам защо съм дошъл в Скотланд ярд, беше почти толкова богато мебелиран, колкото и мрачната стая, в която се бях събудил.

Инспектор Ром беше слаб мъж, с пронизителни сини очи, пясъчноруса коса и опънат като дъска гръб. Изслуша историята ми мълчаливо, без да се помръдва в креслото. Излях пред него всичко, което ми тежеше на душата в объркан, противоречив стил, а той ме слушаше така, сякаш някой му разкриваше тайните на вселената. Пропуснах единствено да спомена за мистериозната бележка от моите спасители, които и да бяха те…

Когато свърших той вдигна очи към мене.

— И това ли е всичко?

— Да — отвърнах аз. — И, кълна се, вярно до последната дума.

Ром се изсмя.

— Позволете ми да се усъмня — отвърна вежливо той. — Скъпи приятелю, не малко лунатици и умопобъркани са минали през тази стая, ала никога досега не съм чувал по-фантастична история.

— Но аз го видях с очите си!

— Дори ако приемем, че такива същества има, — продължи той — защо ще идвате да ни го съобщите?

Мълчах. Защо наистина? Може би защото там, на кораба, бях почувствал че в сандъците се крие някакво невероятно зло. И че срещу злото, може да се изправи единствено доброто, а законът в моите представи бе негово олицетворение.

Почувствах, че няма да успея да предам с думи усещането за надвиснала заплаха и затаена злонамереност, което ме бе обзело още на борда на „Куин ъф Мадагаскар“. Седях напълно безпомощен под критичния му поглед.

— Аз… не зная — рекох. — Аз съм един обикновен моряк, сър. Аз… хм… чувствам, че там нещо ни заплашва, някак… ще донесе зло на Англия… на света. Зло, разбирате ли?

Ром се изсмя повторно.

— Не-е, страхувам се, че ще ни трябва нещо по-конкретно.

— Но защо поне не проверите моята история? — замолих го аз. — Защо не проверите с какъв товар е пристигнал корабът?

Той помисли няколко минути, но накрая изглежда в него проговори гласът на дълга и желанието да не оставя непроверен и най-дребния случай.

— Добре. Ще позвъня в Митницата.

След няколко минутен разговор, изпълнен предимно с едносрични словосъчетания той постави слушалката, запали цигара и се обърна към мен.

— Е, добре, Марлоу, „Куин ъф Мадагаскар“ наистина е карал товар, предназначен за някой си Недрос от Ристър Лейн.

— И какъв е бил товарът? — попитах аз.

— Обичайни стоки от Ориента. Килими, тъкани, вина, наргилета — усмивката му бе малко подигравателна. — Стоки за ония магазини, дето хората влизат в тях от любопитство. Нали разбирате, за атмосфера — той се разсмя отново.