Читать «И чудовищата тръгнаха» онлайн - страница 2

Сандъците бяха захлупени с капаци и привързани със захабени въжета. Какво повече ми трябваше? Прехвърлих фенерчето в лявата ръка, отвързах едно от въжетата и повдигнах капака. Наведох се и надникнах вътре.

И тогава започна кошмарът.

Прекарах около четиресет и пет секунди надвесен над сандъка. Едва ли е било по-дълго. Но това, което видях едва не ме лиши от разсъдък. Беше някакво… очертание — дали така да го нарека? — което лежеше вътре. Почти седем фута дълго, запълваше изцяло сандъка. Очертание с човешка форма, но нямащо нищо общо с хората. Тъмна сянка с чудовищни космати ръце и въртоп от тъма вместо глава, сред която димяха чифт горящи като въглени очи, широко отворени, втренчени в тавана на трюма.

Това беше… нещо. Създание от древните времена, когато злото се е разпореждало на Земята. Създание не от нашето време, не от света на цивилизованите хора. Това бе демон в човешки вид, изкопан от един Господ знае коя страшна гробница и — което бе най-страшното — закован в този сандък и натоварен за Лондон! Сигурен бях, че и останалите сандъци имаха подобно съдържание.

Усетих че ми се повдига. В устата ми миришеше на разложено. А от мига, в който се надвесих бяха изминали само четиресет и пет секунди — като бясно въртяща се филмова лента. Като удавникът, който вижда целия си живот миг преди да умре. Защото тогава, в този момент, аз умирах. Умирах, за да се преродя в света на ужаса, където не всеки би могъл да оцелее.

Останалото стана много бързо. Чух шум откъм вратата, стъпки по металния под, внезапно въздухът се изпълни с чуждоезични проклятия. Нечии здрави ръце ме сграбчиха и ме запратиха на пода. Изцъклих очи в мрака.

Над мен се бе надвесил капитан Безаров, със стиснати от гняв юмруци.

— Марлоу, — заговори той с притихнал от страхотния гняв глас — ти си глупак. Иначе щеше да се досетиш, че няма да оставим такъв ценен товар без да вземем необходимите осигурителни мерки.

Не отговорих. Морето навън бушуваше приглушено. Единствената ми надежда бе да се добера до него. Изправих се с усилие на крака.

Безаров ме подхвана още докато се надигах. Той се надвеси над мен с лице обагрено от гняв, а белегът през носа му бе придобил ливиден оттенък. Върху фуражката му падна лъч светлина и вдигна ореол и аз се зачудих дали не е изглеждал така Сатаната, когато е бил изхвърлен от рая.

Пистолетът на Безаров разцепи със свистене въздуха. Направих безсмислен опит да се прикрия. Удари ме няколко пъти и после, в един изпълнен с болка делириум, почувствах, че ме вдига и понася нанякъде. Нагоре. Към палубата!

Бях предупреден за наказанието. Знаех какво ме чака. Усетих на лицето си свеж полъх примесен с дъждовни капки. Вълните се чуваха все по-близо. Още няколко крачки. Ръцете ме повдигнаха. Нагоре…

И след това изчезнаха. За миг увиснах във въздуха, след това полетях като камък към черните води на Ла Манша. Блъснах се във водата и ме обгърна мрак.