Читать «Чук, чук! Кой е там?» онлайн - страница 26

— Бих искала да ми кажеш какво се каниш да направиш, Джони — обади се внезапно Мелани. Тя бутна настрана своята пуйка, наполовина недоядена. — Толкова се тревожа. Не е нещо лошо, нали?

— Работа е. Забрави, бебче. Не трябва да знаеш нищо за това… Така е най-добре. Искаш ли кафе?

— Не.

— Хайде да отидем на кино. Хайде, бебче, зарежи това. Всичко ще бъде наред.

Отиването на кино беше добра идея, филмът държеше в напрежение и даже Джони забрави какво се готви да направи след няколко часа. Върнаха се в блока на Мелани точно след полунощ и тръгнаха нагоре по стълбите.

На стълбището се натъкнаха на момичето, което държеше апартамента срещу Мелани. Спряха, за да разменят някоя дума. Момичето познаваше Джони и се разбираше добре с Мелани.

— Останала съм без цигари! — рече. — Ама че късмет!

Тази случайна среща хареса на Джони. За всеки случай, ако нещо се размиришеше, това момиче можеше да каже, че е бил с Мелани.

Момичето продължи надолу по стълбите, а Мелани и Джони се качиха нагоре. Джони беше оставил колата си паркирана пред входа и момичето щеше да я види.

— Искаш ли кафе? — попита Мелани, като захвърли палтото си на канапето.

— Много кафе, бебче. — Джони седна. — Няма да стана от тук още два-три часа. Трябва да стоя буден.

След малко тя се върна с голяма кана кафе, чаша и чинийка, които остави на масата до него.

— Благодаря, бебче, сега си лягай — рече Джони. — Няма за какво да се безпокоиш. Легни си… Върви да спиш.

Тя стоеше нерешително и го гледаше, след това мълчаливо отиде в спалнята и затвори вратата. Джони направи гримаса, докато наливаше силното черно кафе в чашата.

Седя така, като посръбваше кафе, до два и двадесет и пет, след това стана, тихо приближи до спалнята, отвори вратата и погледна в тъмната стая.

— Отиваш ли вече? — попита Мелани от мрака с разтреперан глас.

— Защо не спиш, за Бога?

— Не мога да спя. Много се тревожа, Джони.

Жени! — помисли си той. Може би трябваше да избере някой друг за своето алиби. Поклати глава в отчаяние. Какво го беше прихванало, по дяволите? Изобщо не му трябваше алиби. При подготовката, която беше извършил, Масино никога нямаше да си помисли, че той е взел парите.

— Ще се върна след половин час, бебче. Не се безпокой, опитай се да заспиш — и затвори вратата.

Излезе от апартамента и тръгна надолу по пустата улица. Като се придържаше в сенките, вървеше бързо, устремен към офиса на Масино.

Отне му десет минути бърз ход, за да стигне до входа на сградата. Приближи от отсрещната страна и видя светлина в прозореца на Анди. Това означаваше, че Бено беше там — или беше заспал, или пушеше, или правеше някакво друго проклето нещо, докато дежуреше.

Джони се огледа наляво и надясно. Улицата беше пуста. Пресече я, влезе в слабо осветеното фоайе и взе асансьора до четвъртия етаж. Тихо затвори вратата и се изкачи пеша по останалите две крила на стълбището до офиса на Масино.

Работата трябваше да се свърши бързо, за да издържи алибито му. Като стигна до коридора, който водеше към стаите на Масино и Анди, извади носна кърпа и отвъртя двете електрически крушки в него. Потокът светлина, който идваше от остъклената врата на Анди, му беше напълно достатъчен, за да вижда. Измъкна вестника от джоба си. Беше все още леко влажен. Спря за момент да се ослуша, след това смачка вестника и го притисна плътно до вратата на Анди. Извади запалката си и допря пламъка до вестника. Малките пламъчета предизвикаха пушек. Джони се дръпна и зачака с палката в ръка.