Читать «Чук, чук! Кой е там?» онлайн - страница 14

Видя над него да стърчи Тони Капело. Носеше черен костюм, риза на бели и жълти райета и жълта вратовръзка. Изглеждаше много издокаран, но безжизнените му змийски очи си оставаха змийски очи.

— Здрасти, Джони — поздрави той и погледът му се премести към Мелани, след това се върна отново към Джони. — Шефът те вика.

Джони кипна от яд. Знаеше, че Тони е добър с пистолета почти колкото него (или колкото беше) и го мразеше толкова, колкото знаеше, че го мрази и Тони.

Усети, че Мелани е уплашена. Погледна я и видя, че е вперила в Тони разширени, пълни със страх очи.

— Какво искаш да кажеш с това „вика те“? — попита Джони.

Един келнер се завъртя да смени чиниите, след това се отдалечи.

— Каквото ти казах… Иска те веднага.

Джони пое дълбоко дъх.

— О’кей. Идвам. Къде?

— При него, веднага. Ще заведа кукличката до дома й. — Тони мазно се ухили. — С удоволствие.

— Разкарай се по дяволите, боклук с боклук — рече Джони тихо и заплашително. — Ще отида, но когато ми е удобно.

Тони подигравателно се усмихна.

— О’кей, щом искаш да си прережеш гърлото… Мене какво ме засяга. Ще предам на шефа — и излезе от ресторанта.

Мелани се обърна с ококорени очи.

— Какво става, Джони?

И той би искал да знае какво ставаше. Никога преди не бяха го викали в къщата на Масино. Усети как по челото му избива студена пот.

— Съжалявам, бебче — каза тихо той. — Трябва да отида. Предлагам да свършиш вечерята си, след това да вземеш такси, да се прибереш вкъщи и да ме чакаш.

— О, не! Аз…

Той стана и заобиколи масата.

— Направи го, бебче, за мое удоволствие — настоя и в гласа му се прокрадна твърда нотка.

Сега в него имаше нещо, което я плашеше. Беше пребледнял, изглеждаше леко смален, а по челото му бяха избили капчици пот.

Тя се усмихна насила.

— Добре, Джони, ще те чакам.

Той рече нещо на келнера, пъхна му банкнота, след това й махна и излезе на улицата.

При претоварения трафик му бяха нужни двадесет минути, за да стигне до къщата на Масино на Десета улица. С мъка намери място за паркиране и изкачи мраморните стълби, които водеха до масивна врата.

Докато караше колата, мисълта му препускаше. Чудеше се за какво ли, за Бога, е притрябвал на Масино в този час? Никога преди не го бяха викали в тази разкошна къща. Позвъни и докато бършеше изпотените си ръце с носна кърпа, вратата се отвори и мършав мъж със сурово лице, облечен във фрак и с висока колосана яка (о, Господи!), който имитираше английски иконом от старите филми, се отдръпна пред Джони и го въведе в просторен хол, целия окичен с маслени картини в позлатени рамки, сред които се виждаха и няколко комплекта доспехи с излъскана броня.

— Върви, момко — изрече икономът с крайчеца на устата си. — Първата врата вдясно.

Джони влезе в просторна стая: стените бяха покрити с книги, а вътре беше пълно с тежки тъмни мебели. Джо Масино се беше изтегнал в голямо кресло, пушеше пура, а на страничната подпорка имаше чаша уиски и вода. Седнал в полумрака се забелязваше Ърни Ласини, който чоплеше зъбите си с дървена клечка.

— Влизай, Джони — подкани го Масино. — Сядай — той махна към стола срещу себе си. — Какво ще пиеш?