Читать «Майтреи. Змията» онлайн - страница 67

Харолд, който ме беше чувал да говоря само за строежи и за физика или да коментирам последните лекомислени авантюри, съвсем се изненада, като слушаше моята възхвала на новото индийско християнство. Всъщност в тези мигове се колебаех и аз, защото съзнавах прекрасно, че цялата ми пристрастеност се дължи на любовта ми към Майтреи със съответните религиозни и политически последици. „Дали подобен сантиментален плен не предопределя всичко, което правим?“ — мислех си аз по-късно в онези месеци, в които се опитвах отново да намеря истината. Истината.

— Аз не те разбирам много-много — ми каза Харолд. — Дай боже всичко да е добре! Бог да те пази от магии — добави той, като се надигна да си ходи.

Бях някак си разгорещен от разговора, разхождах се из стаята и се питах дали съм казал всичко, което мисля, докато Майтреи влезе и ме прегърна.

— Добре, че си тръгна — каза ми тя. — Мъчно ми беше за тебе…

Като я притиснах до себе си, за първи път се изплаших, че бих могъл някога да се уморя от любовта на Майтреи. Искаше ми се да остана сам, поне час след заминаването на Харолд, защото присъствието му ме бе развълнувало и исках да си помисля, да се съсредоточа, да разбера, да уточня някои решения. А Майтреи едва дочака да си тръгне гостът и ми се хвърли на врата. Чувствах, че нещо мое ми се отнема, че се потъпква къс земя, запазен само за мен. Бях се посветил изцяло на Майтреи и нито миг не оставах сам; даже преди да заспя, нейният образ ме преследваше. Сега имах нужда от уединение — тя защо не се досещаше? Защо дори и най-влюбеният не може да отгатне желанията на другия?…

Държах я още в ръце, устните ми си почиваха на косата й, парфюмирана с кокосово масло. Тогава влезе Кхока, хвърли един поглед и се отдръпна, като извика:

— Пардон…

XI

Щом се върнах от града, намерих на масата си бележка: „Ела в библиотеката!“ Срещнах Майтреи, която ми каза ужасена:

— Кхока знае!

Опитах се да изглеждам невъзмутим и да я убедя, че това нищо не значи. Майтреи ме гледаше втренчено, стискаше ръцете ми, като търсеше сякаш подкрепа в моята увереност.

— Трябва да се сгодим, преди да каже на баба. Той сега е болен, трудно е да му кажем, ще се развълнува още повече.

— Не сме ли отдавна сгодени? — учудих се аз — Нали ми даде венче и аз те прегърнах?

— Сега ни видя Кхока — обясни ми Майтреи, като се оглеждаше уплашена на всички страни. — Трябва да укрепим нашия съюз, за да не бъдем прокълнати, да не разсърдим ритъма.

Изпитах същото разочарование и наслаждение както всеки път, когато разгадавах в любовта и в душата на Майтреи джунгла от предразсъдъци. Ритъм, карма, предци… Колко още такива сили трябваше да бъдат питани и канени, за да закрилят нашето щастие?…

— Намерих ти камък за пръстен — каза ми Майтреи, като развърза от ъгъла на сарито си един черно-зелен скъпоценен камък с форма на гущерова глава, пресечена отгоре от кървавочервена черта.

Започна да ми обяснява за пръстена. Ще бъде изработен според индийския сватбен церемониал — от желязо и злато, като две преплетени змии, едната тъмна, другата жълта, едната представляваща мъжествеността, другата — женствеността. Избрала камъка от цяла купчина, събирана от деди и прадеди и пазена в ковчежето на госпожа Сен. Нямал никаква стойност и никой не можел да каже, че го е откраднала, като го е взела без знанието на майка си. Впрочем там, в ковчежето с бижутата, имало още много такива. (Защо тя толкова се опитваше да се извини и да се защити? Узнах по-късно — страхувала се да не я осъдя „по християнски“ според моралния или гражданския критерий.) Не всички годежи се освещават така. Обикновено, разясни ми Майтреи, само съпругата получава гривна, в която отвътре са сплетени двете нишки, златна и желязна; съпругът носи само пръстен. Но понеже тя не може да носи годежна гривна, трябва да съберем двата символа само в пръстена.