Читать «Майтреи. Змията» онлайн - страница 18

Жената се посмя до насита и после изведнъж стана сериозна.

— Добре, че дойдохте на себе си. Вече се бях отчаяла. Ще трябва да се обадя на господин Кар. Горкото момче пита всеки ден за вас…

Вестта, че Харолд се е интересувал за мен, ме развълнува толкова силно, че усетих сълзи да напират в очите ми. Струваше ми се, че съм сам, изоставен кой знае къде, без приятели и без познати, и ме обзе страх от смъртта. Изведнъж се видях мъртъв тук, на пет седмици път от родината си, и тази мисъл ме вцепени, страх вледени страните ми.

— Какво ви става? — попита с почуда дамата.

— Нищо, нищо, искам да се избръсна — излъгах аз, защото помислих, че няма да ме разбере.

Сълзите обаче не спираха и тогава я попитах шепнешком:

— Смятате ли, че ще се оправя, че ще видя пак Ню Йорк и Париж? Ще бъда ли отново здрав?

Не си спомням какво ми отговори, въпреки че денят на пробуждането се запечата добре в съзнанието ми. Дойдоха няколко лекари европейци, а след това влезе Харолд, който дълго ми стискаше ръцете.

— Добре си, нали? Добре ли си, а? — питаше и ме гледаше той.

Разказа ми куп неща, които ме развеселиха: Гърти сега флиртувала с един управител от Мидъл Банк — слабичък индивид, който се осмелявал само да я целува и я водел на кино, като купувал билети от три рупии и осем ани. След сватбата Норин изглеждала по-малко красива. В моята стая на Уелсли Стрийт се настанило семейство бедни англоиндийци: той бил млад и водел ученички в стаята да ги опипва пред очите на жена си, която била бременна в деветия месец и все му повтаряла: „Джек, пак ще се развълнуваш…“

Докато ние си говорехме глупости, пристигна инженерът, който ми стисна топло ръката и ме погали по челото, като ме изгледа продължително. Представих му Харолд, който заяви безцеремонно:

— Драго ми е да се запозная с вас, господин Сен.

— Алън, ти прекали с работата и затова се разболя — утешаваше ме инженерът. — Никак не се безпокой, уредил съм всичко.

Виждах, че се притеснява от Харолд и че щеше да ми каже много неща, ако бяхме останали сами. Обеща да намине пак на другия ден привечер, след работа.

— Страшен тип е тоя индиец — разсъждаваше Харолд. — Чудя се защо толкова се интересува от теб. Да не би да иска да те ожени за дъщеря си?

— Това е абсурдно, Харолд — възпротивих се лицемерно аз и се изчервих.

Образът на Майтреи, с който се бях разделил за дълго, се яви отново пред мен — този път обаче по-разбираем, по-човешки и почти насмешлив с гримираната си усмивка (любопитно е, че лицето на Майтреи и лицето на госпожа Сен се наслагваха едно върху друго в паметта ми, като начервената с пан уста на майката се съединяваше с големите очи и с прибраната зад тила черна коса на дъщерята). Съзерцавах известно време този образ с учудване и със сладка болка и изкушавах душата си. (Дали причината не беше нейното отсъствие или опасението, че скоро ще трябва да я видя и може би да говоря с нея?) Присъствието на Харолд изведнъж ми се видя нечестиво; не знаех как да си обясня това странно чувство — в никакъв случай не беше любов, не беше и уважение, защото Майтреи досега ми изглеждаше високомерно и чудато бенгалско момиче, което презира белите и въпреки това е привлечено от тях. Нищо от това, което ми разказа по-нататък Харолд, вече не ме интересуваше. Желаех да си иде, за да остана сам. Твърде много неща се бяха случили в този ден. Сред тези неща — усещах го много добре — се намираше и образът на Майтреи, изникнал изведнъж в освободеното ми от треската съзнание. Не знаех какво да правя с този образ и какво да кажа на самата нея, щом случаят ни събереше отново заедно.