Читать «Майтреи. Змията» онлайн - страница 12

Невъзможно ми е да разкажа в тези редове какво се случи след това. Събраните заедно пред нас три жени се скупчиха една до друга със същата паника в очите, докато инженерът напразно се опитваше да им вдъхне смелост и да ги накара да говорят. Госпожата реши да поднесе чая, но после се отказа и остави Майтреи да свърши това. Не знам по чия вина чайникът се разля върху подноса и върху панталона На Люсиен — и тогава всички се втурнаха да му помагат, инженерът загуби спокойствие и започна да се кара строго на семейството си на бенгалски, докато Люсиен се извиняваше на френски, без някой да го разбира. Най-накрая Нарендра Сен произнесе: „Scusez-moi! Ici votre place.“⁶ Момичетата хукнаха веднага да сменят копринения калъф на креслото, инженерът продължаваше да им се кара, а ние не знаехме къде да денем ръцете си и кого да погледнем. Самият Люсиен изглеждаше малко смутен, макар че след като си тръгнахме, в колата започна да се шегува на воля със случилото се. Само госпожата запази своята усмивка на червените си устни и същата топла плахост в очите.

Разговорът след това не продължи дълго. Инженерът показа на Люсиен санскритските ръкописи от библиотеката на чичо си, бивш първи пандит на правителството, после — колекция от картини и старинни облекла. Аз се бях приближил до прозореца и гледах в двора — странен двор с висока зидана ограда, храсти и глицинии, а отвъд, зад къщата, се извисяваше трепетният букет на една кокосова палма. Гледах и се удивлявах откъде идва това очарование, тази невероятна за Калкута, тишина. Внезапно се разнесе волен и заразителен смях, едновременно смях на жена и на дете, който ме прониза право в сърцето и ме накара да потръпна. Наведох се малко повече през прозореца и съзрях в двора Майтреи, излегнала се на двете стъпала, полуразголила тялото си, с разрошена коса и хванала гръдта си с ръце — видях я как размахва крака и се превива от смях и после как с един ритник запрати чехлите си чак на другия край на зида. Не можех да откъсна очи от нея, а изминалите няколко минути ми се сториха безкрайни. Смехът й, буйните движения, на разгорещеното й тяло ми се струваха част от някакъв свещен обред. Струваше ми се, че върша светотатство, като я гледам, но нямах сили да се откъсна от прозореца.

Когато си тръгвахме, чувах смеха й през всички прекосени стаи.

II

Веднъж, когато бях в Тамлук, тръгнах на разходка нагоре по реката. Тогава изведнъж усетих колко съм самотен: спомних си, че само преди два дни Норин се беше сгодила и гуляхме цяла нощ — пихме много, танцувахме до самозабрава, целувахме всички момичета и на сутринта потеглихме с коли към Езерата. Бяхме решили да направим и вечеринка — също като през март миналата година, когато се скарах с Еди Хигъриг и се боксирахме. Навремето и аз бях обичал Норин — така както обичахме ние, младежите на 24 години: една прегръдка, един танц и една целувка. Нищо повече. Сега, докато се разхождах бавно с лула в едната ръка и с камшик в другата (слънцето още не беше заляло в пожара си равнината и птичките още чуруликаха из храсталаците, ухаещи на тамян и на канела), внезапно разбрах, че с мен става нещо необичайно, че съм останал сам и че ще умра сам. Тази мисъл не ме натъжаваше; напротив, бях спокоен и ведър, помирен с цялото поле около мен, и ако някой ми кажеше, че ще трябва да умра след час, нямаше да се опечаля. Щях да се изтегна на тревата, щях да подложа ръце под главата си и вперил очи в синия океан над мен, щях да чакам да изтекат минутите — без да ги броя и без да бързам, почти без да ги усещам. Не зная какво нечовешко величие се бе вселило тогава в мен. Способен бях да направя всичко, въпреки че не исках вече нищо. Опиянил ме беше вкусът на моята самота в този свят на чудесата. Мислех си за Норин, за Харолд и за всички останали и се питах как са влезли в живота ми и какъв е смисълът на моето присъствие сред техните тъй безлични и посредствени съществования. Скитах, без да разбирам нищо.