Читать «Петата планина» онлайн - страница 8

Не можеше да тръгне към морето. Не можеше да поеме на север, защото там се намираше Ливан. Не можеше да отиде и на изток — там няколко израилски племена водеха война, която продължаваше вече две поколения.

Спомни си за спокойствието, което го бе обхванало в присъствието на войника. Какво представлява смъртта в края на краищата? Смъртта е само един миг и нищо повече. Дори и да почувства болка, тя вероятно ще премине бързо и тогава Господарят на Небесното Войнство ще го приеме в обятията си.

Легна на земята и остана така дълго, загледан в небето. Опита се подобно на левита да сключи облог. Облогът не се отнасяше до съществуването на Бог, защото Илия не се съмняваше в това, а до смисъла на собствения му живот.

Гледаше планините, земята, която щеше да бъде опустошена от дълга суша — така му бе казал Ангелът Господен, — но която все още пазеше свежестта на обилните дъждове, валяли години наред. Гледаше потока Хорат, чиито води скоро щяха да пресъхнат. Сбогува се със света с чувство на преклонение и с пламенни слова и помоли Бог да го прибере, когато удари неговият час.

Замисли се коя е причината за собственото му съществуване, ала не успя да си отговори.

Замисли се къде би могъл да отиде и разбра, че отвсякъде е обграден от врагове.

Реши на другия ден да се върне и да се предаде, въпреки че отново го бе обхванал страхът от смъртта.

Опита се да не бъде тъжен, все пак щеше да живее още няколко часа, но всичко бе напразно. Току-що бе открил, че почти няма ден в живота на човека, в който той да разполага със свободата да взема някакви решения.

* * *

На другия ден Илия се събуди и отново се загледа в Хорат.

Утре или след година от потока щеше да остане само пътека от ситен пясък и обли камъни. Старите обитатели на тези земи щяха да продължават да наричат мястото Хорат и щяха да упътват минаващите с думите: „Това селище се намира на брега на реката, която минава наблизо.“ Пътниците щяха да стигнат дотам, да видят облите камъни и ситния пясък и да си кажат: „Тук, през тези земи, някога е минавала река.“ Ала най-важната част от реката, нейните води вече нямаше да са тук, за да утоляват жаждата.

Душите, подобно на поточетата и растенията, също се нуждаят от дъжд, но по-различен: дъжд от надежда, от вяра, от нещо, заради което си заслужава да живеят. Когато не вали такъв дъжд, всичко в душата умира, въпреки че тялото продължава да живее. За такъв човек би могло да се каже, че в тялото му някога е имало душа.

Но моментът не беше подходящ да се замисля над тия неща. Спомни си още веднъж за разговора, който бяха водили с левита, преди да излязат от конюшнята: защо беше нужно да изживява толкова пъти смъртта, след като се умира само веднъж? Единственото, което му оставаше, бе да чака стражите на Иезавел. Те щяха да дойдат, не се съмняваше в това — нямаше много места в Галаад, където човек би могъл да избяга. Злосторниците винаги тръгваха към пустинята, където след няколко дни ги откриваха мъртви, или към Хорат, където винаги ги залавяха.