Читать «Петата планина» онлайн - страница 37

А и областта бе прочута с това, че тук се произвеждаше едно от най-хубавите вина в света. Ако собствените й жители не вкусваха от напитката, чужденците щяха да се усъмнят в качествата й. Илия прие решението на градоначалника и накрая се съгласи, че когато хората са весели, работят по-добре.

— Не е необходимо да хвърляш толкова усилия — каза му един ден градоначалникът, като видя, че Илия се приготвя за работа. — Достатъчно е като мой помощник в управлението да ми даваш съвети.

— Тъгувам по родината си и искам да се върна там. Когато съм зает с нещо, се чувствам полезен и забравям, че съм чужденец — отвърна той.

„А и така успявам да обуздая любовта си към нея“, помисли си Илия.

Когато съдеха някого на площада, скамейките винаги бяха пълни с хора. И тоя ден започнаха да пристигат старци, които вече не можеха да работят на полето и идваха, за да ръкопляскат или пък да изразят несъгласие с присъдите на Илия. Други бяха пряко засегнати от проблемите, които щяха да бъдат разглеждани, било защото бяха станали жертва, било защото щяха да имат полза от решението. Идваха също много жени и деца, които нямаха друга работа и искаха да си запълват времето.

Илия започна да разглежда възникналите проблеми.

Първият случай бе следният: един пастир бе сънувал, че близо до египетските пирамиди има скрито съкровище, и му трябваха пари, за да стигне дотам. Илия никога не бе ходил в Египет, но знаеше, че е много далеч. Отговори на пастира, че съгражданите му трудно биха се съгласили да му набавят тези средства, но ако той самият е готов да продаде овцете си и да плати цената на своя сън, сигурно ще открие това, което търси.

След това излезе някаква жена и каза, че иска да научи тайните на израилтянските магии. Илия й обясни, че не е магьосник, а само пророк.

И тъкмо когато се опитваше да намери приемливо разрешение за случая, в който някакъв земеделец проклел жената на друг, един воин си проправи път през множеството и се обърна към градоначалника.

— Нашият патрул успя да залови вражески шпионин! — изрече новодошлият, плувнал в пот. — И сега го водят насам!

Тълпата се раздвижи неспокойно — за пръв път щеше да присъства на подобен процес.

— Смърт! — изкрещя някой. — Смърт на враговете!

Всички присъстващи одобриха с викове предложението. За миг новината обиколи целия град и площадът се изпълни с хора. На Илия му бе много трудно да издаде присъди за останалите случаи, тъй като често бе прекъсван с настоявания чужденецът по-скоро да бъде изправен пред тях.

— Не съм аз този, който трябва да го съди, а властите на Акбар — отвръщаше той.

— Какво търсят тук асирийците? — питаше някой. — Не виждат ли, че живеем в мир от много поколения насам!

— Защо искат водата ни? Защо заплашват града ни? — крещеше друг.

През последните месеци никой не се осмеляваше да спомене публично за присъствието на врага. И въпреки че всички виждаха как на хоризонта изникват все повече шатри, въпреки че търговците настояваха да бъдат започнати преговори за мир, народът на Акбар не искаше да повярва в заплахата от чуждо нашествие. Като се изключат редките набези на малобройни племена, които бързо биваха отблъснати, войните съществуваха само в паметта на жреците. Те споменаваха за народа на някаква страна, наричана Египет, която разполагала с много коне и бойни колесници, а боговете й имали външността на животни. Но всичко това се бе случило много отдавна и Египет вече не беше между силните държави, а воините с тъмна кожа, говорещи на странен език, се бяха върнали в родната си земя. Сега жителите на Тир и Сидон владееха моретата и разпростираха империята си по света. Макар и да бяха опитни воини, те бяха открили нов начин на воюване — търговията.