Читать «Петата планина» онлайн - страница 34

Комендантът изпита неудържимо желание да убие Илия начаса, но вместо това отговори:

На всеки от нашите воини се падат по двама асирийци. Илия знаеше, че врагът се нуждае от значително по-многочислена армия, за да победи, и каза:

— В такъв случай наближава най-подходящият момент за започване на преговори. Те ще си дадат сметка, че проявяваме благородство, и ще сключим мир при много добри условия. На всеки пълководец му е известно, че за да бъде превзет един град, са необходими пет нападателя срещу всеки защитник.

— Те ще станат толкова, ако не ги атакуваме сега.

— Макар и да разполагат с достатъчно продоволствия, водата няма да им стигне. И тогава ще настъпи моментът да преговарят с нашите пратеници.

— А кога ще дойде този момент?

— Ще изчакаме броят на асирийските воини да нарасне още малко. Когато положението при тях стане непоносимо, те ще бъдат принудени да ни нападнат. Но при съотношение трима или четирима срещу всеки от нашите те знаят много добре, че ще бъдат разбити. Точно тогава пратениците ни ще им предложат мир, свободно преминаване през земите ни и вода. Това е планът на градоначалника.

Комендантът не каза нищо и чужденецът си тръгна. Дори и Илия да бъде убит, градоначалникът сигурно ще настоява на своето. Комендантът се закле пред самия себе си да убие градоначалника, ако нещата стигнат дотам, а след това да се самоубие, за да не бъде свидетел на гнева на боговете.

В никакъв случай нямаше да позволи народът му да бъде предаден заради някакви пари.

— Върни ме в земята на Израил, Господи — молеше се Илия всеки следобед, вървейки из долината. — Не позволявай сърцето ми да бъде пленено и да остане завинаги в Акбар.

И подобно на пророците, които бе виждал като дете, започна да се удря с бич всеки път, когато помислеше за вдовицата. Гърбът му се разрани и цели два дни той изпадна в трескаво бълнуване. Когато се събуди, първото нещо, което съзря, бе лицето й. Тя лекуваше раните му, като ги мажеше с мехлем и зехтин. И тъй като нямаше сили да слиза в трапезарията, тя му носеше храна в стаята.

След като се оправи, Илия отново тръгна из долината.

— Върни ме обратно в земята на Израил, Господи — повтаряше той. — Сърцето ми вече е в плен на Акбар, но тялото ми все още може да тръгне на път.

Появи се един ангел. Не беше Ангелът Господен, когото той бе видял на върха на планината, а този, който бдеше над него и с чийто глас бе свикнал.

— Господ чува молбите на хората, които искат да забравят омразата, но е глух за тези, които искат да избягат от любовта.

Всяка вечер тримата се хранеха заедно. И както Господ бе обещал, брашното в делвата не свършваше, нито пък дървеното масло в гърнето.

Рядко разговаряха, докато вечеряха, ала веднъж момчето попита:

— Какво значи пророк?

— Човек, който продължава да чува същите онези гласове, които е чувал като дете. И все още вярва в тях. По тоя начин може да узнае какво мислят ангелите.

— Знам за какво говориш — каза детето. — Аз имам приятели, които никой освен мен не може да види.