Читать «Петата планина» онлайн - страница 32

— Какво бих могла да разкажа аз самата? — продължи жената, като напълни отново чашата, която Илия бързо бе пресушил. — Нямам нито силата, нито хубостта на Иеза-вел. Животът ми не е по-различен от живота на останалите жени. Бяха ми отредили съпруг още докато бях дете. Когато пораснах, вършех домакинската си работа, спазвах обредите в светите дни, а мъжът ми винаги бе зает с нещо друго. Докато беше жив, никога не сме разговаряли за нещо важно. Той живееше само с мисълта за търговията си, а аз се грижех за дома ни и така изминаха най-хубавите години от живота ни… Единственото, което ми остана след смъртта му, бе мизерията и възпитанието на сина ми. Когато той порасне, ще кръстосва моретата и аз вече никому не ще съм нужна. Не изпитвам нито омраза, нито обида, само усещам своята безполезност.

Илия си на тя още една чаша. Започваше да му харесва да бъде с тази жена и това изпълни сърцето му с тревога. Любовта за него бе по-страшно преживяване от това да стои пред някой от войниците на Ахав с насочена към сърцето му стрела. Ако стрелата го улучеше, щеше да умре и Бог щеше да се погрижи за останалото. Но ако го ранеше любовта, той самият трябваше да понесе последствията.

„Толкова много исках да срещна любовта“, помисли си Илия. А сега, когато тя бе пред него — защото това без никакво съмнение беше тя, стига да не бягаше от нея, — единственото му желание бе колкото се може по-бързо да я забрави.

Върна се в мислите си към деня, когато бе пристигнал в Акбар след изгнанието на брега на Хорат. Беше толкова изморен и жаден, че си спомняше само за мига, в който отново бе дошъл на себе си и я бе видял да навлажнява устните му с капки вода. Лицето му беше съвсем близо до нейното — никога през живота си не се бе озовавал толкова близо до жена. Бе забелязал, че очите й са зелени като на Иезавел, но блясъкът им бе различен. И сякаш в тях виждаше отразени кедровите дървета, морето, за което толкова бе мечтал и което не познаваше, а също и — но как бе възможно? — своята собствена душа.

„Колко бих искал да й го кажа! — помисли си той. — Но не знам как. По-лесно е да говоря за обичта си към Бога.“

Илия отпи още вино. Жената забеляза, че е казала нещо, което сигурно не му бе харесало, и реши да промени темата на разговора.

— Ти изкачи ли се на Петата планина? — запита го тя.

Той кимна.

Би искала да го попита какво е видял там горе и как е успял да се спаси от небесния огън, но на него като че ли не му се говореше.

„Той е пророк и вижда това, което става в сърцето ми“, каза си тя.

Откакто израилтянинът се бе появил в живота й, всичко се бе променило. Дори и бедността понасяше по-лесно, защото този чужденец бе събудил у нея непознато досега чувство — любов. Когато синът й се разболя, тя трябваше да се пребори с всички съседи, за да продължи Илия да живее у тях.