Читать «Петата планина» онлайн - страница 29

— Намери пратеник, който да преговаря с тях — каза Илия. — Най-добрият воин е този, който успее да превърне врага в приятел.

— Но ние не знаем какво точно искат те. Не знаем дори дали искат да превземат града ни. Как бихме могли да преговаряме с тях?

— Заплахата е очевидна. Никоя войска не си губи времето в маневри далеч от страната си.

Всеки ден пристигаха нови воини и градоначалникът изчисляваше количеството вода, необходимо за всички тези хора. Не бе далеч денят, в който градът щеше да се окаже съвсем беззащитен пред неприятелската войска.

— Можем ли да ги нападнем сега? — попита жрецът коменданта.

— Да, можем. Ще изгубим много мъже, но градът ще бъде спасен. Необходимо е обаче незабавно да вземем решение.

— Не трябва да правим това — обърна се Илия към градоначалника. — Боговете от Петата планина ми казаха, че все още имаме време да потърсим мирно разрешение.

Макар и да бе чул разговора между жреца и израилтянина, градоначалникът се престори, че вярва на думите на Илия. На него му беше все едно дали Сидон и Тир ще бъдат управлявани от финикийци, от ханаанци или от асирийци. Най-важното бе Акбар да продължи да продава стоките си.

— Ще ги нападнем — настоя жрецът.

— Нека да изчакаме още един ден — предложи градоначалникът. — Може пък нещата да се разрешат.

Искаше да обмисли как най-добре да се справи с асирийската заплаха. Слезе от крепостната стена и се отправи към двореца, като помоли израилтянина да го придружи.

По пътя се загледа в хората наоколо. Пастирите изкарваха овцете в планината, земеделците отиваха на нивите си, където щяха да се опитат да изтръгнат от сухата земя някакво препитание за себе си и за семействата си. Воините се обучаваха с копия, а някои току-щр пристигнали търговци подреждаха стоката си на площада. Колкото и невероятно да му се струваше, асирийците не бяха затворили пътя, който пресичаше долината, и търговците продължаваха да се придвижват заедно с товарите си и да плащат на града такса за ползването на пътя.

— След като вече разполагат с такава голяма войска, защо не са затворили пътя? — полюбопитства Илия.

— Асирийската империя се нуждае от продуктите, които се намират на корабите в пристанищата на Сидон и Тир — отвърна градоначалникът. — Ако търговците се почувстват в опасност, снабдяването с тези продукти ще секне и последствията ще бъдат по-тежки от евентуално поражение на бойното поле. Сигурно има начин войната да бъде избегната.

— Да, има — каза Илия. — Можем да им продаваме вода, когато започнат да се нуждаят от нея.

Градоначалникът нищо не отговори. Даваше си обаче сметка, че би могъл да използва израилтянина като оръжие срещу тези, които искаха война. Пророкът се бе изкачил на върха на Петата планина, бе дръзнал да предизвика боговете. Ако жрецът продължеше да настоява да нападнат асирийците, единствен Илия можеше да му се противопостави. Градоначалникът предложи на израилтянина да се разходят и да си поговорят.

Жрецът остана на крепостната стена, откъдето наблюдаваше врага.

— Какво могат да сторят боговете, за да спрат нашествениците? — попита го комендантът.