Читать «Петата планина» онлайн - страница 17

Градоначалникът успя да усмири войската и жителите на града, разтревожени от появата на асирийските патрули. Ала след като синът на вдовицата се разболя, му беше много трудно да опази Илия от недоволството на населението.

Гражданите отново избраха комисия, която да разговаря с градоначалника.

— Можем да построим къща за израилтянина извън стените на града — предложиха те. — По този начин няма да нарушим закона за гостоприемството, а в същото време ще бъдем защитени от гнева на боговете. На тях не им харесва присъствието на този човек в града.

— Оставете го там, където е — отвърна градоначалникът. — Не искам да си създавам политически проблеми с Израил.

— Но как така? — учудиха се гражданите на Акбар. — Иезавел преследва всички пророци, които се кланят на Единия Бог, и иска те да бъдат избити.

— Нашата принцеса е смела жена, вярна е на боговете от Петата планина. Но колкото и да е силна властта, с която тя разполага сега, Иезавел не е израилтянка. Утре може да изпадне в немилост и тогава ще се наложи да усмирим гнева на съседите ни. Ако им покажем, че сме се отнасяли добре с един от техните пророци, те ще бъдат по-снизходителни към нас.

Гражданите излязоха недоволни от срещата, защото върховният жрец бе казал, че един ден Илия ще бъде разменен срещу злато и богати дарове. Впрочем дори и градоначалникът да не беше прав, те нищо не можеха да предприемат. Традицията гласеше, че трябва да се зачита и уважава родът, който управлява Акбар.

В най-отдалечения край на долината шатрите на асирийските воини започнаха да се увеличават.

Комендантът се тревожеше, но не можеше да разчита на подкрепата на върховния жрец, още по-малко на тази на градоначалника. Опитваше се да поддържа в бойна готовност воините си чрез постоянни учения, макар и да знаеше, че нито те, нито дедите им са участвали някога в битка. Войните бяха останали в далечното минало на Акбар и всички военни стратегии, които той бе научил, отдавна бяха заменени с нова тактика и нови оръжия, които другите страни използваха.

— Акбар винаги е успявал да запази мира — твърдеше градоначалникът. — И този път няма да бъдем нападнати. Остави другите държави да се бият помежду си. Ние разполагаме с едно оръжие, много по-силно от тяхното — парите. Когато те спрат да се унищожават едни други, ние ще влезем в градовете им и ще им продаваме нашите стоки.

Градоначалникът успя да успокои населението относно асирийците. Носеха се обаче слухове, че израилтянинът е причина Акбар да си навлече проклятието на боговете. Илия му създаваше все по-големи грижи.

Един следобед състоянието на момчето силно се влоши и то вече не можеше да става, нито пък разпознаваше хората, които идваха да го видят. Преди слънцето да се скрие зад хоризонта, Илия и жената коленичиха до леглото на детето.

— Всемогъщи Боже, Ти отклони стрелите на войника. Ти ме доведе тук. Направи така, че това дете да бъде спасено. То нищо не е извършило, то няма вина за моите грехове, нито за греховете на своите родители — спаси го, Господи!