Читать «Жътварят» онлайн - страница 2

Те беседваха, без да говорят. Не се нуждаеха от приказки. Просто променяха действителността така, сякаш са беседвали.

Един рече: „Никога не се е случвало. Осъществимо ли е?“

Един рече: „Наложително е да бъде сторено. В случая имаме личност. А за всяка личност настъпва и край. Само силите се съхраняват.“

Това бе казано с доловимо самодоволство.

Един рече: „Освен това… имаше нередности. Има ли личност, има и нередности. Всеизвестен факт.“

Един рече: „Нима си е вършил работата неумело?“

Един рече: „Не. В това не можем да го упрекнем.“

Един рече: „Ето ви разковничето. Превръщането в личност води до неефективност. Не бива да допуснем да се разпространява. Представете си, че и гравитацията се сдобие с личност. Ами ако реши и да харесва хората?“

Един рече: „Да изпитва влечение към тях, така ли?“

Един рече с глас, който би изстинал още повече, ако вече не беше на абсолютната емоционална нула: „Не.“

Един рече: „Съжалявам. Аз само се пошегувах.“

Един рече: „Освен това той понякога размишлява за работата си. Такова умуване е опасно.“

Един рече: „Безспорно.“

Един, който май се замисли за нещо, рече: „Момент, моля. Не си ли послужи с местоимението в единствено число «аз»? Да не би и у теб да се развива личност?“

Един рече гузно: „У кого? У нас ли?“

Един рече: „Където има личности, има и разногласия.“

Един рече: „Да, да, самата истина.“

Един рече: „Добре, но внимавай в бъдеще.“

Един рече: „Значи решихме?“

Озърнаха се нагоре към лика на Азраел, изпъкващ на фона на небето. Всъщност той беше небето.

Азраел кимна бавно.

Един рече: „Чудесно. Къде се намира онова място?“

Един рече: „В Света на Диска. Носи се в пространството върху корубата на гигантска костенурка.“

Един рече: „А, значи е от онези места. Аз ги мразя.“

Един рече: „Пак го направи. Ти каза «аз».“

Един рече: „Не! Не! Не съм го казал! Аз изобщо не съм казвал «аз»!… Ох, мамка му…“

Силуетът пламна и изгоря, както малко облаче изпарения се разтваря във въздуха — бързо и без остатъчна мръсотия. Почти незабавно се появи друг, абсолютно неразличим от изчезналия си събрат.

Един рече: „Нека си извлечем поука. Превръщането в личност носи край. А сега… да вървим.“

Азраел ги наблюдаваше как се отдалечават плавно.

Трудно е да вникнеш в мислите на толкова голямо създание, че в действителното пространство размерите му щяха да са измерими само със скоростта на светлината. Но той обърна неимоверното си туловище и с очи, в които можеха да потънат безследно звезди, потърси един от безбройните светове. Плосък.

Върху корубата на костенурка. Дискът — свят и огледало на светове.

Това му се стори интересно. А в своя милиардолетен затвор Азраел скучаеше.

Ето я залата, където бъдещето се стича в миналото през тясното гърло на настоящето.

Животомери се редят край стените. Не са пясъчни часовници, макар и да изглеждат такива. Не са от онези сувенирчета за мерене на времето при варене на яйца, които можете да си купите върху дъсчица с името на любимия ви курорт, пирографирано на нея от човек с такъв усет към изяществото, какъвто има и една поничка с конфитюр.