Читать «Жътварят» онлайн - страница 5

Все пак най-забележителната особеност на боровете-бройкаджии е способността им да броят.

Те осъзнали, макар и смътно, че хората са се научили да определят възрастта на дървото, като броят годишните му пръстени. Първите борове-бройкаджии си въобразили, че именно тази е причината хората да секат дървета.

За една-единствена нощ всеки бор-бройкаджия преустроил генетичния си код и изобразил върху кората си на равнището на човешки очи своята точна възраст с бледи цифри. И за не повече от година боровете-бройкаджии били изсечени почти до пълно изчезване от предприемчиви търговци на декоративни номера за къщи. Съвсем малко от тях все още оцеляват в труднодостъпни райони.

Шестте бора-бройкаджии в малката горичка слушаха най-стария, чийто неравен ствол оповестяваше, че е на тридесет и една хиляди седемстотин тридесет и четири години. Разговорът се проточи седемнадесет лета и зими, но тук го цитираме в ускорен вариант.

— Помня времето, когато наоколо не бяха само поля.

Боровете се загледаха в хилядите километри до хоризонта. Небето примигваше като при некадърно направени специални ефекти за филм с пътуване във времето. Падна сняг, задържа се миг и се стопи.

— А какво имаше? — попита най-близкият до него бор.

— Лед. Ако изобщо заслужаваше да се нарича лед. В онези дни имаше свестни глетчери. А не като сегашния лед — задържа се един сезон, през следващия изчезва. Онзи се застояваше столетия наред.

— Но какво стана с него?

— Отиде си.

— Къде?

— Където отиват всички неща накрая.

— Олеле, тази беше студеничка…

— За какво говориш?

— За зимата, дето свърши преди малко.

— Ти туй зима ли го наричаш? Когато бях фиданка, имаше такива зими, че…

Дървото изчезна.

След стъписана пауза, продължила две-три години, друг от горичката се обади:

— Отиде си! Ей така! Едни ден е тук, на следващия го няма!

Ако останалите дървета бяха хора, щяха да пристъпват неловко от крак на крак.

— Случва се, момко — сдържано промълви едно от тях. — Той вече е на По-доброто място², не се съмнявай. Беше достойно дърво.

Младият бор, само на някакви си пет хиляди сто и единадесет години, попита:

— И какво е това По-добро място?

— Не сме съвсем сигурни — отвърна някой от горичката. Потрепна неспокойно от буря, продължила около седмица. — Но според нас там има… стърготини.

И тъй като дърветата не забелязваха събития, по-кратки от денонощие, дори не чуха ударите на брадвите.

Уиндъл Пунс, най-старият магьосник сред всички преподаватели в Невидимия университет…

… средище на магията, магьосничеството и обилните трапези…

… щеше да умре скоро.

Знаеше това, макар и малко смътно заради възрастта.

Разбира се, разсъждаваше той, докато инвалидната му количка се търкаляше по каменните плочи към кабинета му на партера, всеки знае по принцип, че ще умре, дори простолюдието. Не е известно къде си, преди да се родиш, но след като вече си роден, скоро установяваш, че притежаваш заверен билет за обратния маршрут.

Магьосниците обаче знаеха точно. Разбира се, не и когато умираха от насилствена смърт, но ако краят настъпваше поради изчерпване на живота… тогава знаеха. Магьосникът обикновено биваше споходен от предчувствието навреме, за да си върне книгите в библиотеката, да се погрижи най-хубавият му костюм да е чист и да вземе на заем големи суми от приятелите си.