Читать «Мусон» онлайн - страница 71

— Момичетата са такива лигли! — съобщи Дориан на Том, когато останаха сами на оръдейната палуба и много сполучливо имитира целувката.

През следващите няколко дни Молимок се опитоми още и стана по-доверчив към Дориан.

— Мислиш ли, че ме обича, а Том? Искам да си го задържа завинаги.

Но на осмата утрин, когато се качиха на мачтата, той бе изчезнал. Макар Дориан да свирка и вика цял ден, птицата си бе отишла и при залез-слънце момчето се разхлипа.

— Какво си бебе! — каза Том и го прегърна, докато се успокои.

В деня след изчезването на Молимок, Том зае обичайното си място в каютата на мастър Уолш. Както обикновено, момичетата закъсняха и Том устоя на изкушението да погледне към Керълайн. Още кипеше от негодувание заради начина, по който се бе отнесла с него. Сара Бийти, която го боготвореше и непрекъснато му правеше разни подаръци, днес бе донесла изрязано от хартия цвете за отбелязване на страницата. Връчи му го пред погледите на всички в каютата. Том цял се изчерви от унижение, докато произнасяше недодялано някакви благодарствени слова. Брат му го срита в пищяла под масата и посегна за книгите и плочата си.

Когато погледна плочата, видя че някой е, изтрил алгебричното уравнение, с което се бе сражавал предния ден. Тъкмо се готвеше да обвини Дориан, когато забеляза че злодеят бе заместил разхвърляните му драсканици с един изписан с умела ръка ред: „Довечера по същото време.“

Том се вторачи в него. Почеркът не можеше да се сбърка. Макар все още да мразеше Керълайн до дъното на душата си, почеркът й би разпознал навсякъде и по всяко време. Изведнъж усети, че Гай наднича през рамото му и се опитва да прочете написаното. Том обърна плочата, за да не му позволи и замаза буквите с палец, докато станаха нечетливи.

Не можеше да се сдържи, да не погледне към Керълайн. Както обикновено, тя се правеше, че не си дава сметка за присъствието му, потънала в дадената й от мастър Уолш книжка с поезия, но изглежда усети погледа върху себе си, защото ухото, под черните къдри откъм страната на Том, порозовя. Това бе толкова необикновено явление, че Том мигом забрави омразата си и загледа очарован.

— Томас, реши ли задачата, която ти дадох вчера?

Уолш го вдигна и Том започна виновно:

— Да, искам да кажа… не… всъщност… почти…

През целия остатък на деня Том се давеше в море от чувства. В един миг решаваше да не отиде на срещата и утре да й се изсмее в лицето. Даже наистина нададе презрителен смях и всички в каютата го загледаха в очакване.

— Да няма някаква перла на твоето остроумие или интелект, която искаш да споделиш с нас, Томас? — саркастично попита Уолш.

— Не сър, просто размишлявах.

— Да, долових някакво скърцане. Но нека не пречим на такова едно рядко събитие, моля, продължавайте сър.

През целия ден чувствата му към Керълайн се меняха от обожание до гневна ненавист. Когато се качи в наблюдателното гнездо, не забелязваше нищо друго, освен че водите са виолетови като нейните очи.

Когато застана до баща си по пладне и погледна в отвора на бакстафа, отново усети допира на меката бяла гръд до бузата си и мисълта му се отвлече.