Читать «Насън и наяве» онлайн - страница 6

— Да.

— Не ти е било много забавно. — Понижи глас: — Защо някога не обядваш с мен?

— Денис… Вече ти казах. Не ме интересуваш.

Той се ухили.

— И това ще стане. Само почакай.

В него имаше нещо зловещо, нещо страшно. Ашли отново се зачуди дали може да е онзи, който… Поклати глава. Трябваше да забрави за това, да продължи да живее.

На път за вкъщи спря пред книжарницата „Апъл Трий“. Преди да влезе, погледна към витрината, за да види дали зад нея има някой, когото познава. Никой. Тя влезе вътре.

Към нея се приближи млад продавач.

— С какво мога да ви помогна?

— Ами… аз… Имате ли някаква книга за преследвачи?

Той учудено я погледна.

— За преследвачи ли?

Ашли се почувства глупаво и бързо отвърна:

— Да. Освен това искам книга за… хм… градинарство и… африкански животни.

— Значи за преследвачи, градинарство и африкански животни, така ли?

— Точно така — твърдо отвърна тя.

„Кой знае? Може би някой ден ще имам градина и ще замина на пътешествие в Африка.“

Когато се качи в колата си, отново започваше да вали. Дъждът се стичаше по предното стъкло, пречупваше светлината и превръщаше улиците в неоимпресионистични картини. Тя включи чистачките и те със свистене започнаха да се клатят наляво-надясно: „Той ще те пипне… ще те пипне… ще те пипне…“ Ашли припряно ги изключи. „Не — помисли си. — Те казват: «Там няма никой, няма никой, няма никой.»“

Отново ги включи. „Той ще те пипне… ще те пипне… ще те пипне…“

Паркира в гаража и натисна бутона на асансьора. Две минути по-късно стигна до жилището си, отключи, отвори вратата и замръзна.

Всички лампи в апартамента светеха.

Втора глава

Из черничевия гъсталак

маймунката след невестулка се завтече.

Маймунката си мисли, че всичко е майтап.

„Пук!“ — казва невестулката.

Тони Прескот знаеше точно защо обича да си тананика тази глупава песничка. Майка й я мразеше. „Стига си пяла тая тъпа песен. Чуваш ли ме? И без това нямаш глас.“

„Да, мамо“ — отвръщаше и продължаваше съвсем тихичко да си я тананика. Това бе отдавна, но споменът за непокорството й продължаваше да я топли.

Тони мразеше работата си в „Глобъл Къмпютър Графикс“. Беше на двайсет и две, закачлива, жива и смела. Имаше дяволито сърцевидно лице, лукави кафяви очи и изкусителна фигура. Бе родена в Лондон и говореше с прекрасен английски акцент. Обичаше спортовете, особено зимните: ски, бобслей и фигурно пързаляне.

Докато учеше в лондонския колеж, денем се обличаше консервативно, но вечер носеше минижупи и ходеше на дискотека. Прекарваше нощите си в „Илектрик Болрум“ на Камдън Хай Стрийт, в „Събтърейния“ и „Лепърд Лаундж“, където се смесваше с модерните уестендски тълпи. Имаше прекрасен глас, нежен и чувствен, и в някои клубове сядаше на пианото, свиреше и пееше, а публиката я възнаграждаваше с аплодисментите си. Тогава се чувстваше много щастлива. И винаги се случваше едно и също.

— Знаеш ли, че си фантастична певица, Тони?

— Мерси.

— Мога ли да те почерпя?

Тя се усмихваше.

— Един „Пим“.

— За мен ще е удоволствие.

Краят също беше еднакъв. Мъжът се навеждаше към нея и прошепваше в ухото й: