Читать «Насън и наяве» онлайн - страница 12

— Но нали е в името на благотворителността — чу да обяснява някаква жена на съпруга си Алет.

Тя гледаше към картините, повечето пейзажи в ярки, живи багри, изпъкващи от платното, и я обземаха съмнения; „Само хвърляш пари за боя, дете.“

До нея се приближи непознат мъж.

— Здравейте. Вие ли сте ги рисували?

Гласът му бе тъмносин.

„Не, глупако. Микеланджело намина и набързо ги нахвърля.“

— Много сте талантлива.

— Благодаря. — „Какво знаеш пък ти за таланта?“

До картините й спря млада двойка.

— Виж какви цветове! Трябва да имам тази картина. Наистина е красива.

И през целия следобед при нея се спираха хора, които купуваха картините й и й казваха колко е даровита. Алет искаше да им вярва, но черната завеса се спускаше и тя си мислеше: „Просто са заблудени.“

Заговори я и един търговец на картини.

— Наистина са прелестни. Би трябвало да продаваш таланта си.

— Аз съм просто любителка — заяви Алет и не пожела повече да обсъжда въпроса.

Успя да продаде всичките си платна. Събра парите, постави ги в плик и ги даде на пастор Франк Селваджо.

Той ги взе и каза:

— Благодаря ти, Алет. Имаш невероятна дарба, носиш толкова много красота в живота на хората.

„Чу ли това, майко?“

Когато ходеше в Сан Франциско, прекарваше часове в Музея за модерно изкуство и музея „Де Янг“, за да изучава колекциите им от американска живопис.

Неколцина млади художници копираха картините по стените. Вниманието й беше привлечено от трийсетинагодишен мъж, слаб, рус, с волево, интелигентно лице. Прерисуваше „Петуниите“ на Джорджия О’Кийф и работата му бе забележително добра. Той забеляза, че Алет го наблюдава.

— Здрасти.

Гласът му беше топложълт.

— Здравейте — свенливо отвърна тя.

Художникът кимна към картината, върху която работеше.

— Какво мислите?

— Bellissimo. Мисля, че е чудесна. — И зачака вътрешният й глас да прибави: „За тъп аматьор“. Но не се случи нищо. Алет се изненада. — Наистина е прекрасна.

Той се усмихна.

— Благодаря. Казвам се Ричард, Ричард Мелтън.

— Алет Питърс.

— Често ли идвате тук? — попита Ричард.

— Si. Винаги, когато имам възможност. Не живея в Сан Франциско.

— Къде живеете?

— В Кюпъртино. — „Не «не е твоя работа» или «това не те интересува», а «в Кюпъртино». Какво ми става?“

— Чудесно градче.

— На мен ми харесва. — „Не «какво те кара да мислиш, че е чудесно градче по дяволите» или «ти пък какво разбираш от чудесни градчета», а «на мен ми харесва.»“

Той завършваше рисунката си.

— Гладен съм. Мога ли да ви поканя на обяд? В „Кафе Де Янг“ готвят много добре.

Алет се поколеба само за миг.

— Va bene. С удоволствие. — „Не «какъв си тъпак» или «е непознати не обядвам», а «с удоволствие.»“ Това бе съвсем ново, приятно усещане.

Обедът мина изключително приятно и нито веднъж не й дойде наум някоя от черните й мисли. Разговаряха за великите художници и Алет му разказа за детството си в Рим.

— Никога не съм бил там — отвърна той. — Може би някой ден.

И тя си помисли: „Ще е забавно да отидем заедно.“ Когато свършиха, Ричард видя в ресторанта съквартиранта си и го повика на тяхната маса.