Читать «В една тъмна нощ» онлайн - страница 5

— Можете ли да си представите моето смайване? — продължи гостът с горчивина. — Вие не познавате жена ми, трудно ми е да ви я опиша… Тя е още млада, към 35-годишна, облича се много хубаво, минава за интелигентна и много културна жена… Тя ходи по вашите клубове, говори за изкуство, хората я поздравяват с уважение… А да крие яденето от слугинчето? Не, невъзможно!… Но как невъзможно!… Човек може да лъже другите, но не и себе си…

Свалих слушалката и погледнах момиченцето. То почти дремеше на столчето, където го бях оставил.

— Марийке, гладна ли си? — попитах аз внезапно.

Момиченцето трепна и ме погледна уплашено:

— Не съм гладна…

— Да не ме лъжеш?

— Не те лъжа! — трепна то. — За какво да те лъжа!…

— Кака ти да не би да заключва яденето от теб?

— Не, за какво да го заключва, никога не го заключва!…

Поставих отново слушалката.

— Кажи ми истината — казах аз кротко. — Хайде, кажи!

— Ами туй е! — отвърна умолително момиченцето, но аз чувах потресен мислите му: „Страх ме е да му кажа, много ме е страх!… Ако научи кака, че съм му казала — ще ме пребие от бой!“…

Свалих отново слушалката и се замислих. Нямаше никакво съмнение, че това, което мислеше детето, е чиста истина. Дадох му пари със заръка да отиде в сладкарницата и да не казва нищо на жена ми. Марийка ги взе уплашено, нещо като мъгла от сълзи се появи на очите й. Като я погалих по главичката на излизане, тя едва не изхлипа…

Бях така разстроен, че веднага забравих какъв важен и тържествен ден е за мен днешният… След толкова годишен труд най-после бях постигнал пълна, невероятна сполука, трябваше да тържествувам, а чувствувах сърцето си едва ли не смачкано. Сега не знам какво повече ме беше потресло — съдбата на нещастното момиченце ли, което живееше под носа ми, или ужасното разкритие за моята жена, която познавах от четиринайсет години. Та нима е могла да бъде толкова притворна, да крие така старателно от мен истинското си лице, че да не го открия вече толкова години, дори да не се усъмня в него?…

Моят гост въздъхна тежко и сякаш забрави за миг, че не е сам в стаята. Внезапно той вдигна глава, погледна ме и продължи:

— Можете да си представите с какво тягостно нетърпение се прибрах вкъщи… Това чувство надали можете да си представите… Бях живял с жена си десетилетие и половина и сега за пръв път щях да погледна със собствените си очи в душата й. Какво щях да намеря там? Нямаше ли то да разруши нашия живот? И изобщо — имах ли право да го направя?… Престъпление е да отвориш чуждо писмо, та камоли чужда душа!… Дълго ходих сам по влажната и студена улица, преди да вляза вкъщи. Когато отворих вратата на стаята, сърцето ми биеше така силно, сякаш щеше да се случи нещо съдбоносно… Жена ми лежеше на кушетката, четеше някаква книга. Поздравих я с половин глас, попитах я има ли нещо ново.