Читать «В една тъмна нощ» онлайн - страница 4

— За съжаление — не само техническо! — казах аз омърлушен.

— Прав сте… Наистина прав! — възкликна той горещо. — Но отначало сам аз нямах съзнание, че проблемата далеч не е само техническа… За нравствената й страна не бях и помислял… Все пак, когато чух в слушалката първата човешка мисъл, превърната в звук от един апарат, трябва да ви призная, че изпитах истински нравствен потрес… за пръв път тогава се попитах — имам ли право да върша това?… Имам ли човешкото право да надниквам в мислите на хората без тяхно разрешение?… Аз разбирам колко е варварско човек да експлоатира труда на своя подобен… А какво е това — да експлоатираш мислите му?…

Моят гост позаекна и за миг спря да говори. Лицето му беше попребледняло, горчива мъка се появи в погледа му.

— Там е работата, че човекът, с когото правех своите експерименти, беше много стар и болен, в ума му не се въртяха повече от няколко мисли, които не ми разкриваха нищо от света. При това изобретението ми се струваше така гигантско, че заглуши всички други гласове… За свое успокоение набързо си измислих някаква теорийка, за да се оправдая…

— Винаги така става! — поклатих глава аз. — На света половината от теориите са измислени, за да оправдаят нещо…

— Сигурно сте прав! — кимна гостът. — Сам аз разбрах на каква тънка дъска съм стъпил едва когато усъвършенствувах апарата си… Трябва да ви кажа предварително, че пазех около изобретението пълна тайна. Вие сте първият човек, който узнава за него… За да мога да го ползувам, почнах да се преструвам на глух — една игра, която никак не ми беше приятна, но беше съвсем неизбежна. Един прекрасен ден съобщих на близките си хора, че съм си изписал от чужбина апарат за усилване на звука, и с това всички затруднения се ликвидираха. Но огорченията почнаха още докато траеха експериментите…

Гостът запали цигара, челото му отново се покри с мрежа от тънки бръчици.

— По това време вече правех опитите си с моята слугиня… То беше още малко момиче, петнайсет или шестнайсетгодишно — сънливо и апатично същество, на което не обръщах почти никакво внимание… Ходеше със селските си дрешки, беше анемично, движеше се из моята лаборатория като насън… Това беше и първата мисъл, която улових у него: „Спи ми се!…“ Дори се поразгневих: нима под тоя малък корав череп не може да се появи и някаква друга човешка мисъл?… Или пък апаратът ми е дефектен, не може да улавя всичко?

Не, апаратът не беше дефектен… Скоро се появи и нова мисъл:

„Гладна съм!… — Внезапно мислите потекоха бързо, някак трескави и уплашени… — Кака пак е скрила яденето — мислеше то. — Какво да ям довечера? Ако е оставила малко хляб — хубаво, ами ако не е оставила? Имам си три захарчета, скрити под дюшека, дано не ги е намерила!… А може и да ги е намерила, тя често ми рови под дюшека!… Навсякъде рови, да не съм откраднала нещо… Беше ми намерила всички писма и ги е прочела до едно!… Гладна съм!… Ох, колко съм гладна и ми се спи… Да кажа ли на батко да ме пусне днес по-рано?… Той е много добър, ще му кажа!“…