Читать «Ускорение» онлайн - страница 151

Валис се приближи с оръжието. Подобно на Айви Елджин той се движеше грациозно като танцьор, сякаш земното притегляне не беше в състояние да държи подметките на обувките му прилепени към пода.

Гъстата му, черна като въглен коса бе прошарена по слепоочията. Усмивката му бе заразителна. Сивите му очи бяха блестящи, ясни и гледаха открито. Имаше излъчването на кинозвезда. Самочувствието на крал. Спокойствието на монах.

Застана пред креслото и насочи револвера в лицето на Били.

— Това е оръжието.

— Да — потвърди Били.

— С което застреля баща си.

— Да.

— Какво почувства, когато го направи?

Втренчен в дулото, Били отвърна:

— Ужас.

— А когато застреля майка си, Били?

— Почувствах, че постъпвам правилно.

— Смяташе, че е правилно да я застреляш?

— По онова време, в онзи момент, да.

— А по-късно?

— Не бях сигурен.

— Грешното е правилно. Правилното е грешно. Всичко е въпрос на гледна точка, Били.

Били замълча.

За да достигнеш до това, което не си, трябва да минеш по пътя, по който не си.⁷

— Взирайки се в него над дулото на пистолета, Валис попита:

— Кого мразиш, Били?

— Не мразя никого.

— Добре, така е здравословно. Омразата и любовта изтощават разума, размътват мисълта.

— Много ми харесват бронзовите фигури — смени темата Били.

— Чудесни са, нали? Можеш да се любуваш на формата, структурата, на невероятното майсторство на твореца, дори да не даваш пукната пара за философията, която стои зад тях.

— Особено рибите — добави Били.

— Защо точно рибите?

— Заради илюзията за движение, за скорост. Дават усещане за свобода.

— Твоят живот се е точил бавно, Били. Може би си готов да се раздвижиш. Готов ли си за ускорение?

— Не знам.

— Подозирам, че знаеш.

— Готов съм за нещо.

— Ти дойде тук с намерението да извършиш насилие — отбеляза Валис.

Били вдигна ръцете си от облегалките на креслото и се вгледа в латексовите ръкавици. После ги свали.

— Странно ли ти се струва това, Били?

— Много.

— Можеш ли да си представиш какво ще стане след малко?

— Не ясно.

— Вълнува ли те, Били?

— Не толкова, колкото очаквах.

Валис изстреля един патрон. Той се заби в широката облегалка на креслото, на пет сантиметра от рамото на Били.

Подсъзнателно Били сигурно бе очаквал този изстрел. Умът му бе нарисувал гарвана на прозореца, неподвижния, безмълвен и наблюдаващ гарван. После се чу гърмежът и той не подскочи, дори не трепна, а продължи да седи, невъзмутимо като медитиращ дзенбудист.

Валис свали пистолета и седна на кресло с лице към Били. Били затвори очи и облегна назад глава.

— Можех да те убия по два начина, без да излизам от спалнята — каза Валис.

Това сигурно беше вярно. Били не се поинтересува как.

— Трябва да си много уморен — предположи Валис.

— Много.

— Как ти е ръката?

— Добре. Пих викодин.

— А челото?

— Идеално.

Били се запита дали очите му се движеха под клепачите, както правеха тези на Барбара, докато сънуваше. Не чувстваше да мърдат.