Читать «Ускорение» онлайн - страница 147

Били първо спря на банкета на магистралата, за да я огледа от разстояние.

Шестнайсетте творци и майстори, които строяха макета под ръководството на Валис, не живееха при него. За тях бяха наети стаи за шест месеца в хотела на Винярд Хилс. За разлика от тях, Валис беше отседнал тук от началото и щеше да остане до края. Подвижният дом беше включен към мрежите за електро и водоснабдяване.

Резервоарите с отходните води се изпомпваха два пъти в седмицата от частна компания. Собственикът й, Глен Гортнър, се гордееше с именития си клиент, макар да смяташе, че е по-добре с отпадните води да изхвърли и макета.

Когато пое по полегатия склон към поляната, Били още не беше решил дали да спре до караваната, или да мине покрай нея. Зави и се отправи към далечния край на подвижния дом.

Вратата към кабината беше отворена. Стълбите бяха облени в светлина, която образуваше на земята постелка за добре дошли.

Били спря. Остави мотора да работи, единият му крак бе на спирачката, а другият бе готов да натисне газта.

Повечето от прозорците нямаха пердета. Зад тях не се виждаше никой. Завеси имаха само прозорците в задната част, вероятно спалнята. Лампите там също светеха и светлината им се процеждаше през златистата материя. Ще, не ще, Били стигна до заключението, че го очакват. Не желаеше да приеме тази покана. Искаше да си тръгне, ала нямаше къде да отиде.

По-малко от двайсет и четири часа оставаха до полунощ, когато щеше да бъде извършено обещаното „последно убийство“. Барбара беше в опасност.

Заради уликите, вероятно подхвърлени от Валис, можеха да заподозрат Били в изчезването на няколко души, за които полицията скоро щеше да научи: Лани, Ралф Котъл и червенокосото момиче. Някъде из къщата или гаража му или заровена в двора се намираше и ръката на Жизел Уинслоу. Със сигурност имаше и други сувенири.

Той дръпна ръчната спирачка на колата, угаси фаровете, но не и мотора.

Близо до тъмната палатка стоеше джип „Линкълн Навигейтър“. Явно това беше колата, която Валис използваше за пътуване из района.

Ти си достоен.

Били си сложи нов чифт латексови ръкавици. Лявата му ръка беше леко схваната, но не го болеше. Съжаляваше за викодина, който беше изпил в дома на Лани. За разлика от повечето болкоуспокоителни, викодинът не замъгляваше разума, но Били се притесняваше, че ако възприятията и рефлексите му са отслабени дори с половин процент, това може да му струва живота. Надяваше се таблетките кофеин и кафето да компенсират ефекта му. Също и лимоновият пай.

Той угаси мотора. В първия момент след това нощта му се стори така тиха, сякаш бе дом за глухонеми.

Вземайки предвид непредсказуемостта на противника си, Били се приготви за действие — смъртоносно или не, в зависимост от ситуацията. Що се отнася до избора на смъртоносно оръжие, Били предпочете револвера, защото го познаваше по-добре. Вече беше убивал с него. Той излезе от колата.

Тишината нарушаваха само песента на щурците и квакането на жабите. Знамената по палатката шептяха дори при най-слабия полъх на вятъра. Били се отправи към отворената врата на караваната. Застана под светлината, но не посмя да се качи по стълбите.