Читать «Последният тамплиер» онлайн - страница 3

Насочваха се към кея на крепостта.

- Къде отиваме? - подвикна той към Емар.

Без да забавя крачка, възрастният рицар отговори:

- „Фалкън Темпъл"¹¹ ни очаква. Побързай!

Мартин се закова на място. Беше напълно объркан. Да не би да напускат града?

Познаваше Емар от Вийер вече петнадесет години - откакто баща му, също рицар тамплиер, беше починал. Тогава Мартин беше едва петгодишен. Оттогава насам Емар беше негов наставник и покровител. Неговият герой. Двамата бяха участвали рамо до рамо в множество битки. И точно така си представяше и краят им - рамо до рамо, отбранявайки Светите земи. Не по този начин. Беше истинска лудост да изоставят бойното поле. Това беше... дезертьорство.

Емар също спря, но само за да сграбчи Мартин за рамото и да го побутне напред.

- Побързай! - заповяда той.

- Не! - изкрещя Мартин и се дръпна рязко.

- Да! - настоя с красноречив тон по-възрастният рицар.

Мартин усети, че му се завива свят. В гърлото му се образува буца и той едва успя да изрече:

- Аз няма да изоставя своите братя!

От гърдите на Емар се изтръгна тежка въздишка. Обърна се и се загледа в обсадения град. От всички посоки към Акра летяха огнени стрели, пронизваха нощното небе и се сипеха върху крепостта. Все така стиснал здраво ковчежето, той се извъртя и пристъпи заплашително напред. Когато лицата им се озоваха само на сантиметри едно от друго, Мартин видя, че очите на Емар бяха плувнали в сълзи.

- Да не би да мислиш, че искам да ги изоставя?! - просъска той, а гласът му прониза въздуха като острие на меч. - Да изоставя нашия магистър, при това в последния му път?! Смятам, че ме познаваш достатъчно, за да допуснеш подобно нещо!

- Но тогава.... защо?

- Онова, което с теб сме длъжни да свършим, е далеч по-важно, отколкото да убием още някое и друго от онези побеснели кучета - отвърна с мрачна тържественост Емар. - Това е жизненоважно за нашия Орден, ако искаме всичко онова, за което сме се борили, да не загине тук! А сега побързай!

Мартин отвори уста, за да протестира, ала изражението на Емар не търпеше възражение. Макар и не особено охотно, младият рицар сведе глава в знак на подчинение и го последва.

Единственият плавателен съд, останал в пристанището, беше „Фалкън Темпъл". Останалите галери бяха отплували още преди седмица - много преди сарацините да отрежат подстъпите към кея. Корабът беше скрит зад стената на вътрешното укрепление. В момента роби, сержанти и рицари се занимаваха с товаренето. В ума на Мартин се рояха въпрос след въпрос, ала не разполагаше с никакво време, за да ги зададе.

Когато приближиха пристана, той зърна капитана на кораба - мъж на име Хю, който, както всички добре знаеха, се ползваше с пълното доверие на Великия магистър. Той беше застанал на главната палуба и наблюдаваше трескавата дейност, която кипеше наоколо. Мартин обходи с поглед кораба от кърмата, та чак до носа, от който стърчеше великолепната глава на свиреп сокол, издялана от дърво.

Без да спира, Емар изрева по посока на застаналия на палубата капитан: