Читать «Последният тамплиер» онлайн

Светите земи са изгубени.

Бруталната безвъзвратност на тази мисъл, връхлитаща на талази в съзнанието на Мартин от Кармо, бе далеч по-ужасяваща от ордите, които прииждаха на вълни през пробива в стената.

Той тръсна глава, за да се пребори с натрапчивата мисъл. Сега не беше време за жалби и оплаквания. Имаше прекалено много работа. Прекалено много мъже за убиване.

С високо вдигнат меч той се спусна сред облаците задушаващ дим и прах и потъна във врящото вражеско море. Те бяха навсякъде - ятаганите и брадвите им сечаха наляво и надясно, а бойните им викове се извисяваха над ритмичното барабанене на литаврите, разположени извън стените на крепостта.

Мартин стовари с все сили меча и разцепи един вражески череп чак до очите. Острието подскочи и се насочи към следващия. Рицарят хвърли поглед вдясно от себе си и забеляза Емар от Вийер, който тъкмо беше вкарал своя меч в гърдите на друг нападател и се готвеше да се заеме с нов противник.

Замаян от болезнените стенания и яростните писъци, носещи се около него, Мартин усети, че някой се вкопчва в лявата му ръка. Обърна се и веднага избута нахалника с дръжката на меча си, а със следващото си движение го прободе в гърдите. Периферното му зрение му подсказа за заплахата вдясно. Той автоматично обърна меча, заби го в подмишницата на мюсюлманина и само с един замах разцепи бузата и сряза езика му.

Битката продължаваше вече часове наред. Нито той, нито другарите му бяха в състояние да си поемат дъх. Стремителната атака на мюсюлманите нямаше край, а и се оказа и по-организирана, отколкото очакваха. В продължение на първите няколко дена върху града се сипеха стрели с насмолени запалени краища. Всичко потъна в пламъци. Пожарите бяха тъй многобройни, че бе невъзможно да ги потушат. През това време войските на султана бяха пробили дупки под стените на крепостта. И поставиха в тях снопове съчки, които също подпалиха.

И от тези импровизирани пещи на някои места стените поддадоха, пропукаха се и се превърнаха в лесна мишена за баражния огън на катапултите. Само благодарение на волята си тамплиерите бяха успели да отблъснат нападението при портата Сейнт Антъни, преди да я подпалят и да се изтеглят. Но Прокълнатата кула бе оправдала докрай името си - тя падна първа в ръцете на развилнелите се сарацини и така предреши завинаги съдбата на града.

Застанал насред хаоса и агонизиращите писъци на свои и чужди, Мартин вдигна меча си и се огледа. Никаква надежда. Отникъде. Светите земи наистина бяха изгубени. Напиращият в сърцето му ужас му подсказа, че преди нощта да свърши, всички ще бъдат мъртви. Те бяха изправени иред най-голямата армия, която светът някога беше виждал. Бяха обречени на провал.