Читать «Битката за Ориса» онлайн - страница 347

В онзи миг всички, струва ми се, полудяхме, видели неща, които никой човек не бива да вижда, изправени пред смърт, каквато не може да роди и най-мрачното въображение. Някои се вкамениха от потрес и умряха от ужас. Други се съпротивляваха храбро и също загинаха.

Битката не беше съвсем едностранчива — огненият саламандър отвори уста и Кидай метна копие в нея едновременно с изригналия пламък, който го изпържи като моряците преди това. Саламандърът изрева в агония и се замята в предсмъртни конвулсии, смаза неколцина и прекърши мачтите на галерата, преди да се свлече в черните води. Галерата се килна и започна да потъва.

Демон се изкатери по борда на нашата галера и се срещна с брадвата на Полило, която отнесе горната половина на главата му. Но чудовището не умря, а прекоси слепешката палубата и падна в морето през другия борд.

Друго чудовище изплува от морските дълбини. На дължина достигаше шест-седем метра, приличаше на исполинска лигава зелена змия, само дето нямаше нито очи, нито ноздри, а устата му беше кръгла като фуния и обточена със зъби. Стрелна се към мен и аз отскочих настрани, погледът ми попадна на алебардата, чийто собственик бях убила, захвърлих меча си и я грабнах. Когато звярът ме нападна отново, замахнах с цялата си сила и го приковах към дъските на палубата.

Чудовищна морска змия се издигаше над носа на галерата, зъби лъщяха под увенчаната с рог муцуна. Спусна се и грабна една от моите жени, а после изсъска оглушително, когато стрели надупчиха главата й като игленик… и изведнъж се отърсих от лудостта.

Магия беше призовала тази чудовищна глутница и само магия можеше да я изтика обратно. Затърсих трескаво думи, заклинание някакво; разбрах, че няма да ми стигне времето, и хукнах към Гамелан… в същия миг друг демон изригна от морето и скочи на квартердека. Приличаше на нещо като воден лемур, само дето плътта му сивееше на ивици като разлагащо се месо и вместо ръце имаше дълги сърпове. Замахна към Гамелан, но старият жрец го видя и се дръпна от пътя му, посегна към дълъг харпун от оръжейната поставка на квартердека… и в същия миг демонът атакува отново. Памфилия скочи помежду им и сърпът я посече през кръста, докато тя забиваше меча си дълбоко в гърдите на демона.

Хукнах по стълбата към квартердека, но Гамелан вдигна ръце.

— Не, Рейли — каза спокойно, сякаш седяхме в малката му каюта и обсъждахме теорията на магията. — Не се приближавай.

Знаех, че трябва да се подчиня, и останах на място.

Гамелан ми хвърли усмивка, приятелска, топла усмивка, която приласкаваше и се сбогуваше едновременно, а после погледът му се плъзна отвъд мен, към черното море.

Той бръкна в пазвата на робата си и извади черната кутия със сърцето на властелина. Вдигна я с две ръце над главата си и заговори — много тихо, но гласът му прогърмя над океана по-силно и от разбеснял се тайфун: