Читать «Спирка „Последна надежда“» онлайн - страница 6

Той втренчено изгледа Синтия и се отдалечи в галоп.

Ласитър мълчаливо погледна подире му.

— Този човек ме плаши — каза тихо тя.

— Ами!

— Така е. Ако можеше, би ме убил с поглед.

— Въобразяваш си, миличка. Много е недодялан, но не би посегнал на жена.

Тя се притисна до него и облегна къдравата си глава на рамото му. Ласитър насочи коня към широката клисура, чиито стръмни скалисти стени бяха покрити със зелени ели. Учудваше се, че не вижда пред себе си Джон де Салдо, но беше сигурен, че този тип препуска напред в тъмната сянка на огромните дървета. Той самият следваше примера му.

— Колко време още ще яздим? — поиска да узнае Синтия.

— Какво има? Умори ли се?

Вместо да отговори, тя леко го целуна по тила. После мушна тънките си ръце под ризата му и погали с пръсти косматите му гърди. Нежността й веднага събуди у него съответната реакция. Всъщност тя точно това целеше.

Той пусна коня в галоп и Синтия трябваше да се залови здраво за него, за да не падне. Макар че изпищя пронизително, тя се подчини на волята му.

След половин миля конят отново тръгна в тръс. Виждаше се краят на клисурата. Ласитър продължаваше да се движи в сянката на дърветата и бързо се скри в гъстия храсталак, когато забеляза пред себе си бандитите. На около миля пред него те бяха спрели край един поток да напоят конете си.

Той присви очи и напрегнато се огледа. Търсеше да открие Джон де Салдо. Беше убеден, че негодникът се е скрил някъде наблизо и също наблюдава бандитите.

Ездачите бяха осем на брой. Но от това разстояние не можеше да се разбере дали индианката е с тях.

Все пак къде, по дяволите, беше този Джон де Салдо?

Ласитър скочи на земята и бързо смъкна Синтия до себе си. После измъкна уинчестъра си от калъфа на седлото. Беше свикнал винаги да бъде нащрек. Синтия също се огледа. Внезапно тя трепна и стисна с ръка рамото му. Ласитър обърна глава и моментално се сви зад един храст.

Пак бяха попаднали между два фронта! В клисурата влизаха червенокожите воини. Те също се движеха в сянката на дърветата. Явно вървяха по определена следа. Бяха поне две дузини. Ако не се лъжеше, бяха от племето блек фийт, но това не беше толкова важно. Ако индианските воини влязат в открит бой с бандитите и освободят съплеменницата си, неговата мисия щеше да приключи.

Ласитър отново се метна на седлото и сложи Синтия пред себе си. Чернокожата хубавица страхливо поглеждаше през рамото му. Той умело преведе жребеца си през гъстите храсти, като с лявата ръка разтваряше клоните и се движеше плътно до скалите. Насочи се на север с твърдото намерение да не се намесва. Смяташе да наблюдава битката отдалеч.

Ласитър беше убеден, че Джон де Салдо ще последва примера му и също ще се оттегли. Ако индианските воини освободят своята скоу, той спокойно щеше да продължи пътя си към Еджмънд. Индианците нямаше да допуснат тя да им бъде отнета втори път. Още по-малко пък от един-единствен бял човек. Дали този негодник щеше да се примири толкова лесно? Дали щеше доброволно да изпусне такова богатство? Ласитър можеше само да се надява…