Читать «Опасна тайна» онлайн - страница 30
Нора Робъртс
Кой знае защо, Трент изведнъж си даде сметка, че момчето е младо, около двадесетте, с широко, открито лице, силен източен акцент и буйна коса с цвят на слама, която стърчеше на всички страни.
— Отдавна ли работиш за Кейти?
— Откакто купи сервиза от стария Пит. Има-няма три години. Тъй, де, три години. Не искаше да ме вземе, докато не завърша гимназия. Много е странна.
— Така ли?
— Ами да, като й влезе някоя муха в главата, няма спасение — той кимна към сервиза. — Много е крива днес. Да не й се мяркаш пред очите.
— Това нещо необикновено ли е?
Ханк се изхили и пусна радиото по-силно.
— Само лае, без да хапе. Щото съм я виждал и да хапе. Един-два пъти.
— Ясно.
Когато Трент влезе в сервиза, Кейти се бе завряла до кръста под капака на един „седан“, стар модел. Радиото пак гърмеше, но този път тя поклащаше бедрата си в такт с музиката.
— Ако само… — изви глава и зърна вратовръзката му. Днес беше морскосиня. Нямаше нужда да вижда лицето на притежателя й. Беше сигурна кой е. — Какво искаш?
— Нали се разбрахме, че ще смениш маслото.
— А-а-а! — Кейти размени мястото на свещите. Явно беше ги объркала в смущението си като го видя. — Добре, остави колата отвън и ключовете на седалката. Ще я оправя. До шест ще е готова.
— Винаги ли работиш така небрежно?
— Да.
— Ако нямаш нищо против, ще си задържа ключовете и ще ти ги дам, когато си по-малко разсеяна.
— Както искаш — изминаха две минути на оглушителна тишина, нарушавана единствено от предупрежденията по радиото за предстоящата буря. — Виж какво, ако смяташ да висиш тук, защо не вземеш да направиш нещо полезно? Влез и я запали.
— Кого да запаля?
— Колата, кого. Знаеш как, предполагам. Завърташ ключа, натискаш газта. Ще се оправиш ли?
— Може би — не беше точно, което си мислеше, ала отиде и седна зад волана. Видя, че съседната седалка бе обърната напред и на пода имаше нещо розово и лепкаво. Сигурно дъвка. Пъхна ключа и го завъртя. Моторът запали и заръмжа, според него съвсем прилично. Но Кейти явно мислеше другояче.
Продължи да бърника нещо.
— Звучи добре — рече Трент.
— Не, прескача.
— Как успяваш да чуеш нещо при този шум?
— А ти как не го чуваш? Е, сега е по-добре — промърмори тя. — Много по-добре.
Учуден, той излезе и се надвеси над рамото й.
— Какво правиш?
— Върша си работата — размърда се раздразнено, сякаш я сърбеше между плешките. — Би ли се отместил, моля?
— Просто ми е любопитно — без да мисли, Трент постави ръка на гърба й и я плъзна надолу. Кейти трепна нервно и изруга като моряк.
— Дай да видя — взе ръката й, докато тя се опитваше да се дръпне.
— Нищо ми няма. Пусни ме, чуваш ли? Ако не ми се пречкаше, нямаше да се ударя.
— Стига си се дърпала и ми дай да видя. — Той я хвана здраво за китката и разгледа одраните кокалчета на пръстите. Под греста избиваше кръв, видът, на която го накара да се почувства виновен. — Трябва да направиш нещо.
— Само драскотина — „О, Боже, защо не си махне ръката от моята!“ — Това, което трябва да направя, е да си свърша работата.