Читать «Дар от злато» онлайн - страница 14

— Е, заслужава си риска да остана, дори и да ме хванат. Случвало се е да ме изхвърлят и от по-хубави места.

Джонас се усмихна леко, отдръпна се от колоната и се приближи. Седна на ръба на басейна, отвори една бира и й я подаде. След кратко колебание Верити я взе. „Може би не трябваше да се държа така с него. Той се отнася приятелски, а не познава никого, освен мен, в града. Целият уикенд работи, дори по-усърдно и от мен.“

— Собствениците Рик и Лора са ми приятели. Те няма да имат нищо против да ползваш басейните. Знаят, че идвам тук след работа, за да поплувам. Не обичам да се срещам с другите гости. Повечето са възрастни хора и са много любопитни.

— Ами тогава ще дойда при теб.

Джонас се изправи, разкопча ризата си и я захвърли на пода. Събу ботушите си, а след това свали и ципа на дънките си.

Верити, която тъкмо отпиваше от бирата, едва не се задави при вида на огромния му гръден кош. По него се виждаха дори и най-малките мускулчета.

— Донесе ли си бански гащета?

— Не, нямам такива.

Дънките му вече бяха на пода и Джонас остана само по белия си слип.

За момент Верити гледаше като хипнотизирана внушителната му мъжественост, очертаваща се под тънката памучна материя. После побърза да свали погледа си и го премести към кутийката с бира.

„Какво ми става!“ — укори се мислено. Напомни си, че вече е на 28 години и че не трябва да се втрещява като види мъж по бельо.

— Внимавай, водата е много гореща.

— Ох, опарих се — Джонас плавно се отпусна във водата. — Ох, това е чудесно. Великолепно е.

Той се приближи и сложи ръката си на рамото й. Верити не се отдръпна, осъзнавайки, че това ще изглежда доста глупаво.

— Имаш ли нещо против малък масаж.

— Не, но не е необходимо.

— Отпусни се назад. Исках да те питам откога притежаваш ресторанта?

Тя се обърна изненадана, но видя, че очите му са затворени и това й подейства успокояващо.

— Трета година. В началото работех в други ресторанти, в кафенета… Била съм сервитьорка, готвачка, управител. Последното заведение, където работех, бе в курортния комплекс. Вече бях събрала пари и смелост, за да отворя „Ноу Бул“.

— А преди това къде си работила?

— Ами на различни места…

— Като например?

Джонас отвори бавно едното си око и пак го затвори.

— В началото бях при един французин, Клод, на остров Мартиника. От него научих доста добри рецепти. От там заминах за Испания. Наеха ме в малко кафене. После за няколко месеца специализирах кулинария в Мазатлан, Мексико. Научих много за виното в Рио де Жанейро. Миех чинии в едно заведение от типа „дупка в стената“ — Верити се усмихна. — Нали ти казах, че те конкурирам в скитничеството и в работата по различни бърлоги. За съжаление, нямам твоето образование.

— Какво е правил баща ти? Нима те е влачил навсякъде със себе си?

— Да, пътувахме заедно, след като майка ми почина, когато бях на осем години. Сикуънс Спрингс е единственото място, в което се установявам за толкова дълго време, и вече го чувствам като свой роден дом. Едва ли вече ще се реша да го напусна. Ами ти, мислил ли си да се установиш някъде?