Читать «Тъмното обединение» онлайн - страница 13

Обърна се назад и побягна, смътно съзнавайки, че Мередит е до нея. Но не усещаше, че с все сила продължава да крещи, докато не се строполи в едно голямо кресло, което не й позволи да тича по-нататък. Чак тогава чу собствените си писъци.

— Шшт! Бони, шшт, спри! — разтърси я Мередит. Двете бавно се свлякоха от креслото на пода.

— Нещо ме докопа! Нещо ме сграбчи, Мередит!

— Зная. Но сега млъкни! То все още е някъде тук наоколо — изрече Мередит задъхано. Бони притисна лице в рамото на приятелката си, за да не се разкрещи отново. Ами ако онова нещо бе стаята с тях?

Секундите се нижеха бавно. Обгърна ги тишина. Колкото и да напрягаше слуха си, Бони не успя да чуе нищо освен дишането си и това на Мередит, както и глухите удари на сърцето си.

— Слушай! Трябва да намерим задната врата. Сега сигурно сме във всекидневната. Това означава, че кухнята се пада отдясно. Ето къде трябва да отидем — обясни й Мередит тихо.

Бони закима беззвучно, след което вдигна рязко глава.

— А къде е Вики? — прошепна дрезгаво.

— Не зная. Трябваше да пусна ръката й, за да те издърпам от онова нещо. Хайде, да вървим.

Бони я хвана за раменете.

— Но тя защо не крещи?

Внезапна тръпка прониза Мередит.

— Не зная.

— О, Господи. О, Господи. Не можем да я изоставим, Мередит.

— Длъжни сме.

— Не можем. Мередит, аз накарах Каролайн да я покани. Тя нямаше да бъде тук, ако аз не бях предложила. Трябва да я измъкнем от тук.

Последва пауза, след което Мередит просъска:

— Добре! Но ти все избираш най-странното време, за да се правиш на много благородна, Бони.

Някаква врата се затръшна и двете подскочиха от уплаха. После се чу трополене. Сякаш някой се спуска забързано по стъпала, помисли си Бони. И скоро след това се извиси глас:

— Вики, къде си? Недей… Вики, не! Не!

— Това е Сю — ахна Бони и подскочи. — На горния етаж!

— Защо нямаме фенерче… — ядоса се Мередит.

Бони я разбра. Беше прекалено тъмно, за да се тича слепешката из тази къща. И прекалено плашещо. Обзе я най-примитивна паника. Нуждаеше се от светлина, от каквато и да е светлина.

Не можеше отново да се препъва пипнешком в мрака. Не можеше да го направи.

Въпреки това тя пристъпи колебливо настрани от креслото.

— Хайде — прошепна и Мередит тръгна с нея стъпка по стъпка в тъмнината.

Бони очакваше онази влажна гореща ръка отново да я докопа и да я сграбчи. Всеки сантиметър от кожата й бе настръхнал от това очакване, особено ръката й, която протягаше, за да опипа пътя напред.

Тогава допусна грешката да си спомни за съня.

Мигом я заля отвратителното сладникаво зловоние на боклук. Представи си гадните неща, които изпълзяха оттам, а сетне си припомни лицето на Елена — посивяло, без коса, с дръпнати назад устни, оголила зъби в разкривена ухилена гримаса. Ако онова нещо я докопа…

Не мога да вървя повече натам, не мога, не мога, повтаряше си тя. Съжалявам за Вики, но не мога да продължа. Моля те, позволи ми да спра тук.

Притисна се към Мередит, готова да закрещи. После от горния етаж долетя най-ужасяващият звук, който бе чувала през живота си.