Читать «Монахът, който продаде своето ферари (Духовна притча за това как да осъществите мечтите си и да постигнете съдбата си)» онлайн - страница 2

— На Марк Виктор Хансън, Рик Фришман, Кен Вегоцки, Бил Ултън и особено Сатя Пол и Крийша Шарма.

— И най-много от всичко на прекрасните ми родители Шив и Шапш Шарма, които ме напътстваха и ми помотаха от първия ден; на моя предан и мъдър брат д-р Санджай Шарма и добрата му жена Сюзан; на дъщеря ми Бианка за присъствието й; и на моята жена и най-добър приятел Алка. Ти си светлината, която ми показва пътя.

— На Айрис Тапоум, Клод Примо, Джуди Брънсек, Карол Бонет, Том Бест и Микаела Корнел за енергията, ентусиазма и вярата в тази книга. Много специална сърдечна благодарност на Ед Карсън, президент на Harper Collins, за това, че веднага видя потенциала на тази книга, повярва в мен и превърна нещата в реалност. Дълбоко ценя неговите съвети.

Глава 1

Сигнал за събуждане

Той се свлече насред претъпканата съдебна зала. Беше един от най-прочутите адвокати по наказателно право в Америка — еднакво известен както с три хиляди доларовите си италиански костюми, които красяха добре охранената му фигура, така и с неизменните си победи в съда. В първия момент не можех да помръдна, парализиран от случващото се. Великият Джулиан Мантъл се беше превърнал в жертва и сега пълзеше по пода като безпомощно дете, трепереше, тресеше се и се обливаше в пот.

Всичко от този момент нататък се развиваше като в забавен кадър.

— Боже мой, Джулиан е зле! — изкрещя секретарката му, давайки емоционален израз на нещо, което всички виждахме.

Ужасената съдийка бързо измърмори нещо по служебния телефон, който беше инсталирала до стола си за спешни ситуации. Що се отнася до мен, аз просто седях там зашеметен и объркан. „Моля те, не умирай, стари глупако! Рано е да си отидеш. Не заслужаваш да умреш по този начин.“

Съдебният пристав, който до този момент стоеше като мумия до вратата, се хвърли напред и започна да масажира сърцето на падналия правен герой. Секретарката на Джулиан, надвесила дългите си руси къдри над рубиненочервеното му лице, шепнеше успокоителни слова, които той очевидно не можеше да чуе.

С Джулиан се запознахме преди седемнайсет години. Тогава бях още студент по право и един от партньорите му ме беше взел на стаж през лятната ваканция, за да помагам при подготовката на делата. По онова време той беше постигнал всичко. Беше красив, блестящ, безстрашен адвокат по наказателно право с величествена кариера пред себе си. Джулиан беше младата звезда на фирмата; от него се очакваха чудеса. Още си спомням как една вечер бях останал късно на работа и минавайки покрай царствения му кабинет, за миг хвърлих поглед към поставения в рамка цитат на масивното дъбово бюро. Цитатът беше от Уинстън Чърчил и изразяваше най-добре същността на Джулиан: „Сигурен съм, че днес ние сме господари на съдбата си, че задачата, пред която сме изправени, не е непосилна; че можем да издържим на всички мъки и изпитания. Докато имаме вяра в каузата си и непоколебима воля да спечелила победата няма да ни убегне.“

В действията си Джулиан показваше същата непоколебима решителност. Беше упорит, амбициозен и готов да работи осемнайсет часа на ден, убеден, че ще постигне предопределения му от съдбата успех. Някой ми беше казал, че дядо му е известен сенатор, а баща му — многоуважаван съдия от федералния съд. Личеше, че е от богато семейство и че на покритите му със сако от „Армани“ плещи тегнат огромни очаквания. Трябва обаче да призная едно нещо: той знаеше как да живее. Беше твърдо решен да върши нещата по своя начин и обичаше да изнася представления.